„Светлокафяви очи… падащи зъби… Господи, какво става с нас?“
Куклите я гледаха с мънистените си очета и й се усмихваха.
„Не се притеснявай, Рут. Това са само пришълците от космоса, за които от години се правят евтини филмчета и сериали. Разбираш го, нали?“ Нашествието на томичукалата. „Ако искаш да ги видиш тъкмо такива, каквито ги представят в разните му фантастични книги и филми, само погледни в очите на Бийч Джърниган. Или на Уенди. А може и в твоите“.
— Значи ме разяждат отвътре, така ли? — прошепна Рут в летния мрак, докато петъчната нощ преливаше в съботното утро.
А ти какво мислиш, че е „ставането“, Рут? засмяха се куклите и върху съзнанието й още веднъж падна милостиво було.
13
Когато се събуди в събота сутринта, слънцето отдавна бе изгряло, непохватната рисунчица на часовниковата кула на кметството продължаваше да си стои на черната дъска в класната стая, а върху покритото с чаршаф бюро на Ралф имаше над две дузини портативни калкулатори, натъпкани в брезентовата й торба, с която Рут навремето ходеше да събира волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания. Върху някои от тях дори се виждаха лепенки с надписи. БЕРИНГЪР. ХЕЙЗЪЛ МАККРИЙДИ. ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ. ДАНЪЧНА СЛУЖБА. Май съвсем не беше спала тази нощ, а по-скоро бе изпаднала в един от онези празни периоди и през това време бе откраднала калкулаторите на общината.
„Защо ли?“
„Не е твоя работа да питаш, Рут“, прошепнаха й куклите и тя вече с всяка изминала минута и секунда разбираше все по-добре какво беше уплашило толкова малката Едуина Търлоу. „От тебе се иска само да изпратиш сигнала… и да умреш“.
„Интересно каква част от тази идея е моя и до каква степен те ме насилват да го сторя?“
„Няма значение, Рут. Каквото има да се случва, ще се случи, затова го направи, колкото можеш по-скоро. Престани да мислиш. Просто го направи, защото част от тебе също го иска, нали?“
Да. Всъщност го искаше „по-голямата“ част от нея. Дори искаше не само да даде знак на външния свят или нещо подобно, защото това щеше да е едва глазурата от разум върху пищната шоколадова торта на тоталната полуда.
Рут направо искаше да стане част от експлозията.
Картонените цилиндри от тоалетната хартия щяха да насочат силата към часовниковата кула подобно на разрушителна стихия и самата кула щеше да литне като ракета, а взривната вълна щеше да разтърси улиците на осквернения Хейвън и да ги покрие с разруха, точно каквото желаеше Рут. Именно това желание бе част от нейното „ставане“.
14
Същата вечер Буч Дуган й се обади по телефона, за да й каже докъде са стигнали със случая Дейвид Браун. Някои неща се оказали доста необичайни. Хилман, братчето на момчето, бил в болницата, и то в състояние, което силно наподобявало кататония. Дядо му също не бил много по-добре, защото започнал да разправя наляво и надясно как Дейвид Браун не се бил загубил, а направо изчезнал. С други думи искал да каже, че онзи фокус всъщност бил съвсем истински. На всичкото отгоре твърдял, че половината от жителите на Хейвън полудявали, а останалите вече били абсолютно ненормални.
— Старецът дори отиде до Бангор и говори с един тип на име Брайт, репортер от „Дейли Нюз“ — добави Монстър. — От вестника искали факти, а получили пълни щуротии. Тоя старец почва да ми лази по нервите, Рут.
— По-добре му кажи да не се връща — отвърна тя. — Защото иначе няма да може да напусне отново града.
— „Какво?“ — викна Монстър. Гласът му изведнъж заглъхна. — Нещо връзката пропада, Рут. Не те чувам.
— Казах, че утре може да имаме повече късмет. Все още не съм изгубила надежда. — Тя си разтри слепоочието и изгледа куклите, подредени в редица на бюрото на Ралф и навързани с проводници една за друга като адска машина на терорист. — Утре очаквай сигнал.
— „Какво?“ — Гласът на Монстър почти изчезна сред увеличаващите се смущения по линията.
— Дочуване, Буч. Благодаря, че се обади. Ослушвай се за сигнала. Мисля, че ще се чуе чак в Дери. Към три часа.
— „Рут, не те чувам… Обади ми се ти… След малко…“
Тя окачи слушалката на безполезния вече телефон и пак погледна към куклите, после се заслуша в усилващата се врява в главата си и зачака да настъпи нужния час.
15
Неделята се оказа ден като от пощенските картички с изгледи от щата Мейн: ясен, топъл и безоблачен. В един без четвърт Рут Маккосланд, облечена в красива синя лятна рокля, напусна дома си за последен път. Тя излезе, заключи входната врата и се изправи на пръсти, за да окачи ключа на малката кукичка, забита в дървото на рамката. Навремето Ралф постоянно повтаряше, че дори и най-несръчния крадец веднага би намерил ключа, защото това ще е първото място, където би погледнал, но Рут упорстваше и продължаваше да го оставя все там. Къщата им така и не бе обрана никога. В крайна сметка, според Рут, всичко беше въпрос на доверие между нея и родния й град.