Най-сетне сенките в кулата я обгърнаха и Рут се озова в същинския таван на кметството. Тя издърпа и торбата, после се огледа. Смътно съзнаваше, че венците и ушите й бяха почнали да кървят, в устата й се усещаше металният леко кисел вкус на кръвта.
Около нея като в гробница лъхаше на стари тухли, напечени от лятната жега. Вляво се виждаше огромен кръг: гърбът на циферблата, който отвън гледаше към главната улица. В по-заможните градове обикновено часовниковите кули имаха по четири циферблата за четирите посоки, но в Хейвън той беше само един, с диаметър около три метра и половина. Виждаха се и зъбните колела, които бавно се въртяха, а върху камбаната, където падаше чукът, имаше дълбока вдлъбнатина от многобройните удари. Шумът от работата на часовниковия механизъм бе много силен.
Рут чевръсто и сръчно отмота връвта, дори по-скоро я отлепи от плътта на ръката си и отвори торбата. В момента самата тя работеше точно като часовника, отмерено и методично, пък и главата й, подобно на часовниковата кула, бе пълна с какви ли не неща. После започна една по една да изважда куклите отвътре. Подреждаше ги в кръг, така че ръцете и краката им да се допират. В тъмнината изглеждаше, че те сякаш провеждат някакъв спиритичен сеанс.
След това взе фишека и го прикрепи към вдлъбнатината на камбаната, така че на точен час, когато чукът паднеше…
„Бу-у-ум“.
„Просто ще седя тук и ще чакам“, рече си тя. „Ще чакам удара на чука“.
Обзе я внезапна сънлива отпадналост. Рут затвори очи.
16
Тя бавно идваше на себе си. Отначало помисли, че си е в леглото вкъщи, с лице притиснато към възглавницата. Струваше й се, че просто всичко е било жесток кошмар. Само дето възглавницата й пареше и бе някак мъхеста, а одеялата мърдаха и дишаха.
Рут вдигна ръце и докосна мъничко горещо телце. Плътта едва-едва покриваше костите. Прилепът бе кацнал точно над дясната й гръд, под рамото… Внезапно й хрумна, че именно тя го бе повикала… „именно тя ги бе повикала всичките“. Дори долавяше мислите му: грапави животински инстинкти, тъмни и неразбираеми, пълни единствено с кръв и насекоми, преследвани в непрогледен мрак.
— Не! — изпищя Рут. Неземните набръчкани мисли на това създание направо я влудяваха, бяха непоносими. — Не!
Тя неволно стисна пръсти и усети как меките кости на крилата се раздвижват, прилепът изписка и я ухапа по бузата.
Миг по-късно вече пищяха всички прилепи, защото по тялото й бяха накацали десетки, ако не и стотици от тях. Имаше ги навсякъде: по раменете й, в косата, по краката… В скута й мърдаха поне дузина.
— Не! — изпищя отново Рут в прашния мрак на часовниковата кула.
Прилепите се разлетяха с писъци. Мекото шумолене на крилата им наподобяваше шепота на гласчетата в Хейвън.
— Не! Не! Господи!
Един от прилепите се заплете в косата й, а друг се блъсна в лицето й и дъхът му я лъхна с вонята на изоставен курник.
Светът около нея бясно се въртеше. Рут някак успя да се изправи. Стоеше и размахваше ръце, за да прогони прилепите, които сякаш бяха навсякъде подобно на черен облак. Пърхането на крилата им и онези гласчета вече се бяха слели в едно.
„(всички те обичаме, Рут!)“
гласовете
„(мразим те Рут не ни се бъркай)“
гласовете на Хейвън.
Беше забравила къде се намира. Точно до нея зееше капандурата, през която се промъкна в кулата. Рут тръгна към нея и в този момент камбаната на часовника удари. Звукът бе някак приглушен и необичаен, вероятно защото чукът удряше детонаторът й… но не се случваше нищо.
Тя се обърна към него. От невярващите й очи също течеше кръв и през червеникавата мъгла видя как чукът отново се спуска и удря, после пак, но въпреки това светът си оставаше цял и непокътнат.
„Провал“, рече си Рут Маккосланд. „Пълен провал“.
След това падна в отвора на капандурата.
Прилепите се разлетяха от тялото й, роклята й се изду нагоре, едната обувка се изхлузи от крака й. Тя се удари в стълбата, извъртя се и падна на лявата си страна със страхотен трясък. От силата на удара се строшиха ребрата й, но Рут някак успя да се преобърне по гръб. Повечето от прилепите бяха успели да се върнат в познатия им мрак на часовниковата кула, но пет-шест все още се въртяха объркано в коридора на третия етаж. Писъците им кънтяха в главата й и направо я влудяваха със своята неземност. Всъщност това бяха онези гласове, които Рут чуваше почти непрекъснато от 4 юли насам. Градът не само полудяваше… С него ставаше нещо много по-лошо. Много, много по-лошо…
На всичкото отгоре тя не успя да направи нищо. Фишекът на Гърбушкото се оказа празен. Рут припадна и се свести четири минути по-късно. На носа й бе кацнал прилеп и жадно лочеше кръвта от бузата й.