Не, не беше канибализъм. По-скоро все едно че някой бе завъртял термостата на Боби до краен предел и сега тя бавно изгаряше. Миналата седмица по време на канската жега тя на няколко пъти щеше без малко да умре, така че, колкото и нелепо да звучеше, издирването на Дейвид Браун за нея бе като почивка.
Отначало Гардънър дори не вярваше, че ще успее да я склони да подремне. Но към три без четвърт Боби внезапно заяви, че се чувства уморена и вероятно ще иде да полегне, после запита и него дали не би искал да покърти час-два.
— Искам — отвърна той. — Но първо ще поседна на верандата да почета.
„И да довърша онази бутилка“, добави наум.
— Добре, но не се бави много — рече Боби. — Малко сън ще ти бъде от полза, сигурна съм.
Само че той не бързаше и още си пиеше пиенето, когато грохотът прекоси полето и хълмовете между къщата и градчето, което представляваше разстояние от около осем километра.
— Какво, по дяволите…
Тътенът се усилваше и Гардънър изведнъж го видя. Гледката бе пълен кошмар, очевидно плод на пиянската му фантазия… Делириум тременс, нищо друго… Изобщо не ставаше дума за някакви си телепатични пишещи машини или космически нагреватели за вода — „това тук си беше невероятна тухлена ракета, която излиташе направо от центъра на Хейвън!“ Шапки долу, приятели, рече си той. Вече съм неизлечимо луд.
Само че малко преди да експлодира и да залее небето със зелени пламъци, Гардънър разпозна летящото чудовище и разбра, че нищо не му се привижда.
Това явно бе силата на Боби Андерсън, с която възнамеряваха да спрат надпреварата във въоръжаването и производството на ядрени оръжия, да предотвратят лудостта на човечеството. Именно тази сила сега се издигаше във висините върху огнен стълб, защото някой ненормален от градчето бе съумял по някакъв начин да постави експлозив в кметството и да вдигне във въздуха часовниковата кула, сякаш беше фойерверк.
— Майка му стара! — ужасено промълви Гардънър.
„Внимавай, Гард! Нали виждаш бъдещето? Такова ли го искаш наистина? Оная жена с тебе е откачила и ти добре го знаеш… то е очевидно. Нима ще оставиш цялата тази сила в нейните ръце, а?“
„Не е луда“, уплашено отвърна Гардънър. „Изобщо не е луда. Пък и това нищо не променя. Ако не сме ние с Боби, ще е някой друг, нали така? Но ще я държа под око, обещавам…“
„Много хубаво, глупак такъв!“
Онова нещо в небето експлодира и заля всичко със зеленикав огън. Гардънър закри очи. Без сам да знае, беше станал прав.
Откъм къщата изтича Боби Андерсън.
— Какво става, по дяволите? — извика тя, но вече знаеше.
В себе си Гардънър бе абсолютно сигурен, че тя знае, затова бързо спусна бариерата пред ума си — през последните две седмици бе усвоил този трик и го прилагаше с огромен успех. Всъщност бариерата не беше нищо друго, освен рецитиране на случайни стари адреси, откъси от стихотворения или песни, които се оказа, че вършат чудесна работа. По такъв начин той с лекота прикриваше мислите си, макар и на практика методът му да не се отличаваше особено от разбърканите поредици от образи и хаотични мисли, изпълващи главите на хората през повечето време (но ако беше видял отчаяните опити на Рут Маккосланд да скрие своите мисли, Гардънър вероятно би се досетил, че всъщност пластината в главата му го улеснява неимоверно и му спестява куп неприятности). Вече няколко пъти той бе виждал как Боби го гледа озадачено и веднага извръща глава встрани, щом установеше, че я е забелязал, но дори и така на него му бе съвсем ясно, че тя се опитва да прочете мислите му. Опитва се, ама все не успява…
Затова сега Гардънър използва бариерата си, за да прикрие първата лъжа, която щеше да каже на Боби, откакто преди почти три седмици на 5 юли бе свързал съдбата си с нейната.
— Не знам — отвърна той. — Бях задрямал на верандата. По едно време чух експлозия и блесна някаква зелена светлина. Това е.
Очите на Боби пробягаха по лицето му, после тя кимна:
— Най-добре е да идем в градчето и да видим.
Гардънър се поотпусна. Беше я излъгал, само защото смяташе, че така е по-безопасно, а тя дори му повярва. Сега обаче не му се щеше да се излага.
— А защо не идеш сама? — попита той. — Естествено, ако ти трябва компания…
— Добре, добре — прекъсна го тя нетърпеливо и веднага тръгна.
Той изчака да види пикапа на пътя, после се върна на верандата и би един шут на чашата си. Пиенето му беше вече неудържимо, крайно време бе да го зареже. Наоколо ставаше нещо особено и Гардънър искаше да гледа, а когато си пиян, все едно че си сляп.
Подобни заричания не му бяха за първи път. Понякога дори издържаше известно време без да близне нищо, ала този път не стана така. През нощта, когато Боби се върна, Гардънър спеше пиян на верандата.