— Аха — рече Кайл и по лицето му изби пот. Той извади носна кърпа и я забърса. — Майка му стара. Какво ще правим сега?
— Ще импровизираме нещо — спокойно отвърна Хейзъл.
— Онази мръсна кучка! — кресна Анди. — Ако не беше вече мъртва, щях веднага да я утепам!
— Целият град я обичаше и ти го знаеш много добре, Анди — отбеляза Хейзъл.
— Ама се надявам дяволът хубаво да я повърти с дългата си вилица там долу — рече Анди и изключи машината.
Бабата на Хенри изчезна и Хейзъл се поотпусна. Имаше нещо призрачно в това грубо изсечено женско лице, чието стереоизображение висеше във въздуха над ливадата на Хенри, по която още пасяха крави и от време на време преминаваха през изображението или хлътваха в голямата старомодна брошка, дето старицата си я бе закачила на високата яка.
— Няма страшно — внезапно се намеси Боби Андерсън и всички я чуха, дори и Кристина Линдли.
Това им стигаше, за да се успокоят.
3
— Откарай ме вкъщи — каза Кристина на Боби Тремейн. — Бързо. Знам какво да направя.
— Вече си там. — Той я сграбчи за китката и я помъкна към вратата.
— А не мислиш ли, че трябва
„да взема и снимката?“, довърши мисълта си тя.
— По дяволите! — възкликна Боби и се плесна по челото.
4
Междувременно Дик Алисън, шефът на пожарната команда в Хейвън, седеше в кабинета си, плувнал в пот въпреки климатичната инсталация и отбиваше телефонните обаждания. Първото беше от полицията в Троя, второто — от самия началник на полицията в Юнити и третото — от Асошиейтед Прес.
Той сигурно и без друго щеше да се поти, но една от причините да не усеща благотворното въздействие на климатика, бе отнесената от взрива врата на кабинета му. Освен това цялата гипсова мазилка от стените бе изпопадала на пода и отдолу се виждаше дървената обшивка, като някакви ребра на древен скелет. А Дик седеше сред останките и обясняваше на звънящите, че трясъкът наистина е бил страхотен и вероятно има един смъртен случай, но разрушенията не са чак толкова големи, колкото би допуснал човек. Само че докато повтаряше всички тези говна на някой си Джон Лиандро — репортер от бангорския вестник „Дейли Нюз“ — един корков панел от тавана се срути върху главата му. Дик изръмжа като вълк и го бутна встрани, замълча, засмя се и каза, че това било таблото за обяви. Проклетото нещо отново паднало, защото стативът му бил калпав. Така е, сега виждал колко била права майка му като викала, че който купува евтино, получава евтинии, пък и…
Той говори все в тоя дух още пет минути, но най-сетне Лиандро се отегчи и затвори телефона. А тъкмо когато и Дик поставяше своята слушалка върху вилката, отвън в коридора с мощен тътен се срина таванът.
— АХ, МАМКА ТИ МРЪСНА! — изригна Дик Алисън и стовари с всичка сила левия си юмрук върху бюрото.
От ярост дори не усети, че от удара си счупи четири пръста на ръката. Ако в този момент някой бе имал неблагоразумието да влезе в кабинета, Алисън би му прегризал гърлото, а после щеше да си напълни устата с топла кръв и да я изплюе в лицето на агонизиращия посетител. Известно време той крещя, руга и тропа с крака по пода като малко дете, което не го пускат да излезе навън.
Дори физиономията му стана детинска.
Това обаче не го правеше по-малко опасен.
Томичукалата, томичукалата чукат на вратата.
5
Дик успя да намери време между две телефонни позвънявания да отиде до кабинета на Хейзъл и намери бинт, с който омота здраво подутата си ръка, после напълно забрави за нея. Такова нещо нямаше да е възможно, ако той все още беше човек, защото четири строшени пръста се забравят трудно. Ала Дик вече бе „станал“, а един от атрибутите на ставането включваше способността за съзнателно потискане на болката.
В този случай това бе добре дошло за него.
Пак в промеждутъците на разговорите си с външния свят Дик успяваше да поддържа връзка и с хората, събрали се в дома на Хенри Апългейт. Той ги осведоми, че най-късно до пет часа очаква пристигането на двама-трима щатски полицаи и попита дали ще смогнат да сглобят диапроектора дотогава. А когато Хейзъл му обясни проблема, Дик отново побесня, само че сега към гнева му се прибави и страх. Поуспокои се малко едва след като Хейзъл поясни какво е измислила Кристина Линдли. Момичето им бе казало, че в дома си разполага със собствена тъмна стая, където щяла да изработи негатив на снимката от списание „Янки“. После смятала да го увеличи малко, не защото иначе диапроекторът не можел да работи (точно обратното: увеличението само щеше да направи образа на часовниковата кула по-зърнист и неясен), а понеже на нея самата й трябвал по-голям негатив.