От всичко това следваше, че веселбата тепърва предстои.
— То пък ще е една веселба — кисело измърмори на себе си Дик. — Да ме шибат манафите, ако не съм познал.
От кафето получи киселини в стомаха, но се насили и го допи.
Отвън изрева мощен двигател, Дик се обърна и видя, че полицаите си тръгват. Бяха пуснали бурканите да се въртят и мигащата им синкава светлина пробягваше по черните сенки на разрухата.
8
Кристина Линдли и Боби Тремейн стояха един до друг и със затаен дъх наблюдаваха ваничката с проявителя, за да видят дали на снимката ще излезе нещо.
Лека-полека образът започна да се показва. В цвят.
Видя се часовниковата кула на кметството в Хейвън. Стрелките на часовника сочеха 3:05.
Идеално, облекчено въздъхна Боби.
Не съвсем, рече Кристина. Остава още едно нещо.
Той стреснато се извърна към нея. Какво? Нещо не е наред ли?
Напротив. Всичко е, както трябва. Просто се налага да свършим още една работа.
Всъщност Кристина не беше грозна, но понеже носеше очила и цветът на косата й бе един такъв миши, тя открай време се смяташе за неугледна. Макар и седемнайсет годишна, досега никога не бе излизала с момче. В момента обаче това ни най-малко не я притесняваше. Тя свали ципа на полата си и я остави да се изхлузи, смъкна подплатата от изкуствена коприна и памучните си гащички, купени в Дери на половин цена, после внимателно прескочи купчината дрехи на пода и извади мократа снимка от ваничката с проявителя, изправи се на пръсти и я окачи да съхне. Кожата на бедрата й приятно блестеше. След това се обърна към Боби и разтвори крака.
Хайде, почвай.
Направиха го прави, облегнали се на стената. Когато той й разкъса химена, тя впи зъби в рамото му и също му пусна кръв. И двамата свършиха едновременно, ръмжащи и вкопчили се един в друг, ала всичко беше много, много хубаво.
„Точно като едно време“, рече си Боби, докато пътуваха обратно към къщата на Апългейт и веднага се зачуди какво ли е искал да каже с това.
Все едно. Няма значение, заключи накрая той.
9
Бийч подкара разбрицаната си камионетка с непосилната за нея скорост от сто километра в час. Всъщност едно от малкото неща, които още не бе ремонтирал, откакто го осени новото познание, бе именно старата му таратайка. Но сега Бийч искрено се надяваше, че тъкмо тази вечер железният му кон няма да го изложи.
Той прекоси разделителната линия и навлезе в района на Троя, ала все още нито чуваше, нито виждаше бурканите на полицейския автомобил, който би трябвало да се движи след него. Затова слезе на деветдесет (и то с известно облекчение, понеже камионетката вече почваше да загрява), а след Нюпорт намали до осемдесет километра в час. Вече съвсем се беше стъмнило.
Като наближи Дери, Бийч започна да си мисли, че проклетите ченгета сигурно са тръгнали по друг маршрут, което обаче не му се струваше кой знае колко вероятно, защото това беше най-краткият път, но къде са тогава, за Бога? Тъкмо в този момент долови тихото ромолене на мислите им.
Бийч спря и известно време се ослушва напрегнато, за да е сигурен, че са те. Устните му бяха сбръчкани в някаква безформена гримаса, може би защото повечето от зъбите му вече ги нямаше и това го правеше да изглежда много по-възрастен. Ставаше дума за
„(лунички)“
Рут. Те бяха, не можеше да е никой друг. Мисълта стана по-ясна
„(през кръвта се виждаха луничките й)“
и Бийч доволно поклати глава. Те са. Дори се движеха доста бързо, така че трябваше да се пипа чевръсто.
Той подкара отново, отмина един завой и пред него се проточи последната права отсечка на шосе 3 към Дери. Бийч извъртя камионетката напряко и блокира пътя. После развърза с треперещи от възбуда пръсти връзките на брезента, покриващ подобното на базука нещо в каросерията и го махна, а гласовете на ченгетата в главата му ставаха все по-силни.