След малко фаровете на колата им осветиха дърветата покрай пътя и Бийч приведе глава. След това се пресегна към трансформаторите от детското влакче, шест на брой, които бяха закрепени неподвижно върху парче дъска (а тя бе притегната с болтове към дъното на каросерията, за да не мърда) и ги включи един по един. Те забръмчаха приглушено, но внезапно шумът им се загуби сред писъка на свирещи гуми и спирачки. Цялата каросерия се изпълни с мигаща синя светлина и Бийч побърза да се притисне към дъното, скръстил ръце над главата си, като панически си мислеше, че е изпортил всичко, защото не трябваше да паркира веднага след завоя, понеже сега ченгетата щяха да се блъснат в камионетката му и сигурно щяха да се отърват само с наранявания, докато той самият щеше да загине на място, а после щяха да намерят и тайната машинка и да почнат въпросите.
„Изложи се, Бийч. Спасиха ти живота, а ти се изложи… как не те е срам… как не те е срам…“
В този момент обаче свиренето на спирачките спря. От силната миризма на изгоряла гума започна да му се повдига, но поне катастрофата беше избегната. Бурканите на полицейската кола продължаваха да се въртят. Чуваше се и пращенето на радиото.
— Това пък сега какво е? — викна ченгето с дрезгавия глас.
Бийч предпазливо се надигна и надзърна. Колата стоеше накрая на две дълги черни и криволичещи следи от спирачки, които се открояваха върху асфалта съвсем ясно дори и на слабата светлина на звездите. Беше едва на три метра от него. „Какво ли щеше да стане, ако бяха карали малко по-бързо…“
„Ако бяха, ама не бяха.“
Още звуци. Ченгетата излязоха от колата и хлопнаха вратите. Трансформаторите, захранващи устройството, тихо бръмчаха, а самото устройство не се различаваше кой знае колко от онова, което Рут бе напъхала в коремите на своите кукли. Към това бръмчене се добавяше и второ. На мухите, които бяха подушили кръвта под найлоновия чувал, но не можеха да стигнат до трупа на елена.
„Скоро ще ви дам тази възможност“, помисли Бийч и се ухили. „Жалко само, че няма да успеете да вкусите и от онези двамата юнаци отвън“.
— Същата тази камионетка я видях в Хейвън, Бент — добави дрезгавият глас. — Беше паркирана пред ресторанта.
Бийч леко намести извитата метална тръба върху поставката й, така че през нея да може да вижда и двете ченгета. Дори не бе необходимо те да стоят плътно един до друг, понеже обхватът на мерника позволяваше известно движение встрани.
„Дръпнете се от колата, момчета“, рече си Бийч и постави палец върху някакъв бутон от звънец. Беше се ухилил толкова широко, че чак му се виждаха розовите беззъби венци. „Не ми се ще и колата да пострада. Хайде, мръднете малко“.
— Има ли някой там? — извика другото ченге.
„Томичукалата, глупако! Томичукалата чукат на вратата“, помисли Бийч и се изкиска. Беше му станало толкова смешно, че не можа да се сдържи.
— Ако има някой, веднага да се обади!
Той вече се кикотеше като луд. Дори може би така стана по-добре, понеже онези двамата се спогледаха, измъкнаха пистолетите си и пристъпиха към камионетката. Идеално, защото се отдалечаваха от полицейската кола.
Бийч ги изчака, за да се увери, че колата няма да пострада от пламъка, тъй като му беше наредено да я остави непокътната и затова бе твърдо решил да избегне и най-малката драскотина върху бронята. Когато ченгетата наближиха достатъчно, той рязко натисна звънеца. „Сбогом, приятелчета“, рече си Бийч и не само се изкикоти, но чак подвикна от възторг. Мракът се озари от плътен зелен пламък, който обхвана двамата полицаи и ги погълна за частица от секундата. Отвътре проблеснаха няколко жълтеникави искри, навярно някой от ченгетата бе натиснал машинално спусъка на пистолета си.
Във въздуха миришеше на топящи се трансформатори, дори един от тях гръмна сред облак искри, част от които опариха ръката на Бийч. Зеленият пламък, излизащ от металната тръба трепна, после спря. Полицаите бяха изчезнали. Почти…
Бийч бързо скочи на земята и започна да оглежда мястото. Това бе второстепенен път и едва ли някой би тръгнал към Дери толкова късно, но все пак знае ли човек…
На шосето се търкаляше димяща обувка. Той се наведе и я вдигна, ала едва не я изпусна. Стори му се много тежка, но като я погледна отвътре, веднага разбра причината. Там още си стоеше парче крак с чорап.
Бийч взе обувката и я отнесе в кабината на камионетката. Като се прибереше в града, щеше да се отърве от нея. Нямаше смисъл да я заравя. В Хейвън разполагаха с далеч по-ефикасни средства за премахване на неща. „Ако мафията знаеше с какви работи се занимаваме в града на янките, сигурно веднага щяха да поискат да си купят лиценз от нас“, рече си той и пак се изкиска.