После си спомни как бе извел Хили, докато онези, които щяха да търсят Дейвид в гората, се събираха.
„Ела с нас, Рути“.
„Не мога, Ев… Обаждай ми се“.
Ев беше опитал да й позвъни веднъж, понеже му се струваше, че ако Рут дойдеше при него в Дери, щеше да бъде в безопасност, а и би подкрепила достоверността на историята му. В объркаността и отчаянието си, пък и от мъката по родния град, той дори не бе в състояние да прецени кое е най-важното за него. Обзело го бе пълно безразличие. На три пъти опитва да позвъни с автоматично избиране в Хейвън, последния път след разговора си с Брайт, ала така и не успя да се свърже. После пробва чрез „поръчки“ и телефонистката му каза, че вероятно има повреда по линията, да изчака малко. Ев се съгласи, но не се обади повече. Просто остана да лежи в мрака на стаята и да се вслушва в присмехулните шумове откъм мивката и чешмата.
И ето че сега, три дни по-късно, Рут се бе свързала с него. Чрез некролога във вестника.
Той се извърна към Хили. Момчето спеше. Лекарите отказваха да назоват състоянието му кома: според тях мозъчната енцефалограма не давала основания да се говори за кома, а по-скоро за дълбок сън. На Ев му беше все едно какъв точно ще е научният термин. Той знаеше, че Хили си отива и изобщо не се интересуваше дали ще премине в кома или в така нареченото състояние на аутизъм: тази дума не му беше известна, но веднъж чу как един от лекарите тихо я пошепва на друг свой колега. Думи, думи, думи… И всичките означаваха едно: Хили си отиваше и това бе най-лошото.
Докато пътуваха към Дери, внукът му се държеше като човек, изпаднал в дълбок шок. Отначало Ев предполагаше, че щом се измъкнат от Хейвън, нещата малко ще се пооправят, а пък Брайънт и Мари така и не забелязаха особеното поведение на по-големия им син, понеже вниманието им бе изцяло насочено към изчезналия Дейвид.
Само че напускането на Хейвън не помогна. Състоянието на Хили се влошаваше. През първото денонощие в болницата той спа цели единайсет часа. Можеше да отговаря на елементарни въпроси, но по-сложните го объркваха. Освен това се оплакваше от главоболие. Не си спомняше нищо за магическото представление и смяташе, че рожденият му ден е бил само преди една седмица. А през нощта насън бе промълвил съвсем ясно фразата: „Всичките войничета! Все за тебе!“ По гърба на Ев пробягаха хладни тръпки. Именно това бе крещял изпадналия в истерия Хили, когато братчето му изчезна и всички се юрнаха да го търсят.
На следващия ден Хили спа четиринайсет часа, а после изглеждаше унесен, още по-замаян и объркан отпреди. Когато специално повиканата детска психоложка го помоли да си каже презимето, той отвърна: „Джонатан“, но това бе презимето на „Дейвид“.
А сега Хили вече спеше денонощно. Вярно, понякога си отваряше очите и дори привидно гледаше Ев или някоя от сестрите, ала щом го заговореха, той само се усмихваше едва-едва и пак се унасяше.
Момчето си отиваше. Лежеше като спящата красавица в замъка и само стъклената бутилка от системата, окачена над главата му и периодичните съобщения по вътрешната уредба на болницата разваляха илюзията.
Отначало сред невролозите имаше големи вълнения, понеже бяха открили някакво петно в кората на главния мозък на Хили и смятаха, че странната му отпадналост вероятно се дължи на тумор, но после, когато два дни по-късно го заведоха на рентген още веднъж (за да проследят забавено снимките, както обясни техникът на Ев, защото било трудно да се допусне, че десет годишно дете може да има тумор в мозъка, и то без никакви предхождащи симптоми), петното бе изчезнало. Завеждащият отделението по неврология проведе малък разговор на четири очи с техника на рентгеновия апарат и от изражението на лицето му Ев направи извода, че е хвърчала перушина. След това неврологът му каза, че се налага да направят втори комплект снимки, но според него и дума не може да става за мозъчен тумор. Просто първите снимки били дефектни.
— Веднага си помислих, че им има нещо — рече лекарят.
— Защо?
Неврологът, огромен мъж с пищна рижа брада, се усмихна:
— Защото петното изглеждаше прекалено голямо. Направо казано, дете с такъв гигантски тумор в мозъка би трябвало да е в критично състояние от много дълго време насам… ако изобщо продължава да живее.
— Разбирам. Значи все още не знаете какво му е на Хили, така ли?
— Работим по няколко направления — отвърна неврологът и се усмихна смутено, като избягваше да гледа Ев в очите.
На другия ден психоложката дойде отново. Беше дебела жена с черна коса. Този път тя попита къде са родителите на Хили.