— Търсят братчето му — каза Ев и очакваше, че думите му ще я шокират, ама не позна.
— Обадете им се и им кажете, че ще имам нужда от помощта им.
Брайънт и Мари веднага пристигнаха, но идването им се оказа напълно безпредметно. И двамата се бяха променили и отчуждили до неузнаваемост. Това не остана незабелязано и от психоложката, която след като им зададе по няколко въпроса, побърза да приключи. Ев направо я усещаше как отстъпва, а и той самият едва се сдържаше да не напусне стаята. Просто не можеше да понася чуждите им погледи, които го караха да се чувства като белязан за нещо. Жената с карираната блуза и избелелите джинси някога беше негова дъщеря и дори още приличаше на него, ала в сърцето си Ев вече не я усещаше като такава. По-голямата част от Мари бе мъртва, останалото също бързо умираше.
Психоложката така и не ги повика повече.
Оттогава тя се отбива при Хили още два пъти. Вторият път беше събота — денят преди експлозията в кметството на Хейвън.
— С какво го хранят? — внезапно запита тя.
Ев седеше до прозореца и почти дремеше, напечен от горещото слънце. Въпросът на дебеланата го сепна и той отвори очи.
— Моля?
— С какво го хранят, питам.
— Как с какво? С нормална болнична храна, разбира се.
— Съмнявам се.
— Няма причини за съмнение — рече Ев. — Знам, защото и аз съм се хранил тук със същата храна. А вие защо питате?
— Защото му липсват десет зъба — рязко отговори психоложката.
7
Въпреки болките от артрита Ев стисна юмрук и го стовари върху коляното си.
„А сега какво ще правиш, старче? Дейвид го няма и ще ти е много по-лесно, ако свикнеш с мисълта, че е умрял, не е ли така?“
Вярно. Щеше да му е адски мъчно, но пък така нещата се опростяваха, само че той не можеше да повярва в това. Част от съзнанието му бе твърдо убедена, че Дейвид е жив. Възможно бе и да бъркаше желанието с действителността, но Ев се съмняваше, защото отдавна беше отминал възрастта на подобни грешки. Просто в главата му пулсираше една и съща мисъл: „Дейвид е жив. Загубил се е и го грози смърт, но все още може да бъде спасен. Стига да се решиш да направиш нещо и да действаш както трябва. Виждаш, че шансовете са мизерни за такъв дъртак като тебе, дето напоследък, ако не намери кенеф навреме, винаги си опикава гащите. Мизерни, твърде мизерни…“
В понеделник вечерта Ев бе задрямал в стаята на Хили — сестрите често се правеха, че не го виждат и го оставяха и след изтичането на времето за посетители — после изведнъж се сепна и подскочи, защото му се присъни ужасен кошмар. Намираше се на някакво тъмно и каменисто място, където планински зъбери се устремяваха към черното небе, осеяно със студени звезди, а леденият вятър остро виеше в тесните скалисти дефилета. На светлината на звездите под него се виждаше огромно плато, което изглеждаше сухо и безжизнено. От край до край във всички посоки го разсичаха гигантски цепнатини, създаващи илюзията за неземен паваж. Отнякъде се чуваше пронизителният хленч на Дейвид: „Помогни ми, дядо! Не мога да дишам! Помогни ми, моля ти се! Страх ме е! Не исках да правя оня фокус, ама Хили ме накара и сега не знам как да се върна вкъщи!“
Ев седеше и гледаше Хили. Целият беше плувнал в пот, която се стичаше по лицето му като сълзи.
Той стана, отиде до леглото и се надвеси над внука си.
— Хили — рече Ев, съвсем не за първи път. — Къде е брат ти? „Къде е Дейвид?“
Този път обаче Хили отвори очи. От воднистия му и невиждащ поглед по гърба на Еверет пробягаха хладни тръпки: стори му се, че го гледа сляпа пророчица.
— На Алтаир-4 — тихо и съвършено ясно промълви Хили. — Дейвид е на Алтаир-4 при томичукалата. Томичукалата, томичукалата чукат на вратата.
Клепачите му рязко се затвориха и той отново заспа дълбоко.
А Ев остана още дълго време, надвесен над него. Кожата му внезапно бе придобила цвета на маджун.
После го втресе.
8
Градът-отцепник.
Ако допуснем, че Рут Маккосланд беше сърцето и душата на Хейвън, тогава спокойно може да се каже, че седемдесет и три годишният Ев Хилман (който съвсем не бе чак толкова изкуфял, за колкото напоследък се смяташе) е неговата памет. През дългия си живот старецът бе станал свидетел на много неща и знаеше хиляди истории, защото беше добър слушател.
На излизане от болницата в понеделник вечерта той се отби в книжарницата на Дери, където вложи девет долара в покупката на атлас на Мейн, съдържащ подробни карти на цялата територия на щата, раздробена на по 1 000 квадратни километра. На карта 23 се виждаше и градчето Хейвън. От книжарницата Ев освен атласа си беше купил и пергел, с който сега, без да знае защо, очерта кръг около Хейвън. Някогашната плантация, дала началото на градчето, остана в единия му край.