„Дейвид е на Алтаир-4.“
„Дейвид е на Алтаир-4 при томичукалата. Томичукалата, томичукалата чукат на вратата“.
Ев седеше и се мръщеше над картата и нарисувания от него кръг. Опитваше се да разгадае смисъла на изреченото от Хили.
„Да беше взел червен молив, старче. Хейвън вече трябва да се очертава в червено на всички карти“.
Той се приведе още малко. Надалече все още нямаше никакви проблеми със зрението си и от трийсет метра спокойно можеше да различи бобено от царевично зърно, но отблизо не виждаше почти нищо, а на всичкото отгоре си бе забравил очилата за четене в къщата на Мари и Брайънт. Не му се връщаше да си ги вземе, тъй като имаше смътното усещане, че след това май изобщо няма да му е до разчитане на дребни шрифтове. Засега бе по-добре — и по-безопасно — да я кара без очила.
Почти забол нос в атласа, Ев внимателно разглеждаше очертаното от пергела място. Иглата беше забита върху Дери Роуд, малко на север от потока Престън и леко на изток от Индианската гора, както я наричаха като деца. На картата обаче тя бе означена като Горящата гора, но той бе чувал и това име веднъж-дваж.
Ев намали радиуса на пергела и очерта втори кръг, който точно обхващаше къщата на Брайънт и Мари. На запад минаваше Ниста Роуд, свързващ шосе 9 с Дери Роуд и завършващ в каменна кариера непосредствено до същата гора, все едно как й викаха.
Ниста Роуд… Ниста Роуд… Какво ли му говореше това име? Едно време, още преди да се роди, там нещо се бе случило, за което после хората дълго са си спомняли…
Ев затвори очи, все едно че заспа, както си седеше: съсухрен оплешивяващ старец, облечен в чиста памучна риза и памучен панталон с ръбове.
Миг по-късно в главата му нахлуха спомени и той дори се учуди как е могъл да не се сети веднага. Семейство Кларъндън, разбира се. Точно така. Онези, дето живеели на разклона между Ниста Роуд и стария път за Дери. Пол и Фейт Кларъндън. Фейт, която се повлякла по акъла на сладкодумния проповедник и родила дете с черна коса и греховносини очи девет месеца след като божият служител духнал от града. А Пол се надвесил над люлката с новородения си син и после се пресегнал за бръснача.
Едни клатели глави и обвинявали за всичко проповедника Колсън, или както там му било името на оня мошеник.
Други смятали, че вината била изцяло на Пол Кларъндън; според тях Фейт изобщо не бивало да се омъжва за толкова буен и ревнив човек.
А за трети нямало съмнение, че причината е единствено у Фейт. Ев си спомняше как разни старци в бръснарницата (след години, разбира се, но градчетата като Хейвън не забравят нищо) винаги говореха за нея като за „цицорестата булка, от която нищо добро не можеше да се очаква“.
Но имаше и хора, които на ухо твърдяха, че за всичко е виновна гората.
Ев се измъкна от унеса си и отвори очи.
Точно така: имаше и такива хора. Майка му викаше, че били невежи и суеверни, ама баща му бавно клатеше глава, пафкаше лулата си и повтаряше, че понякога в старите истории човек открива по зрънце истина, затова не бивало да се отхвърлят с лека ръка. Той, например, винаги се прекръствал, когато черна котка му минела път.
— Глупости! — сумтеше майка му. Това Ев добре го помнеше, понеже по онова време бе деветгодишен.
— Да, ама и майка ти също хвърля щипка сол през рамо всеки път, когато разлее вино — добавяше бащата.
— Глупости! — повтаряше майка му и се прибираше в къщата.
А баща му си пушеше лулата на верандата, приседнал до Ев и разказваше ли, разказваше. Още от малък Ев беше добър слушател и попиваше всичко, което чуеше… с изключение на онзи фатален един-единствен път, когато сбърка и не изслуша Хили, а се остави сълзите му да го объркат и си тръгна позорно, вместо да сподели мъката на детето.
Ев пак затвори очи и се вслуша. Ровеше спомените си… паметта на Хейвън.
9
Наричаха я Индианската гора, защото там бе намерил смъртта си Големия Атлантик, вождът на индианското племе микмак. Всъщност белите го бяха нарекли така, а истинското му име беше Уауейвока, което означаваше „роден от високите води“. Големия Атлантик просто беше груб и неточен превод на индианското значение. Първоначално племето обитавало района на сегашната община Пенъбскот и селцата Олдтаун, Скоухеган и Грейт Удс, но през 1880 г. се разразила небивала грипна епидемия, от която индианците гинели като мухи. Мъртвите ги погребвали в землището на Лъдлоу, ала понеже епидемията се разраствала, в един момент начело с вожда Уауейвока те поели на юг към гората. Уауейвока умрял през 1885 г. и на смъртния си одър обявил гората за прокълната, макар че самият той бил завел племето си там. Историята станала известна, защото по времето на смъртта му сред индианците живеели и двама бели мъже: единият бил антрополог от „Бостън Колидж“, а другият работел в „Смитсониън Инститют“. Двамата проучвали живота на индианците от североизточната част на страната, чийто брой стремително намалявал и не след дълго те щели да изчезнат напълно. От техните сведения обаче не ставало съвсем ясно дали Големия Атлантик лично проклел гората или просто споменавал съществуващо отпреди суеверие.