Както и да е, гробът на вожда отдавна бил забравен, но името Индианската гора останало. Доколкото Ев си спомняше, всички в Хейвън и околните градчета, граничещи с нея, й викаха така, макар че той добре разбираше и мотивите на картографите, изготвили атласа на Мейн, да не поставят думи като „индиански“ в своите карти, защото хората продължаваха да бъдат особено чувствителни към подобни изрази.
Понякога в старите истории човек открива по зрънце истина, казваше баща му…
Ев, който също се прекръстваше, когато черни котки му минаваха път (и дори само при вида им, за по-сигурно), напълно споделяше мисълта на баща си. Винаги имаше някаква истина, колкото и малка да е тя. Прокълната или не, Индианската гора открай време бе известна с лоша слава.
Не беше донесла нищо добро нито на вожда Уауейвока, нито на семейство Кларъндън. Ловците също си патеха в нея. Ев си спомняше поне две-три убийства, извършени там…
Да не говорим за нещастните случаи по време на лов. Той притвори очи и започна да се рови в архивите на паметта си. Сещаше се за поне десетина, повечето в резултат на погрешна стрелба, след което от гората излизаха окървавени ловци, стенещи и ругаещи. А други ги изнасяха или в безсъзнание, или направо мъртви. Имаше и хора, простреляли се по непредпазливост, докато използвали пушките си като тояги, на които да се подпират при преодоляване на паднало дърво или нещо друго. А понякога оръжията гърмели без видима причина… Говореше се и за самоубийство, но Ед си спомни и за две чисти убийства, станали през ноември в Индианската гора: и двата пъти след разгорещени свади — веднъж по време на игра на карти и веднъж, понеже двама приятели се скарали чий е куршумът, убил елен с рекордни размери на рогата.
А за случаите на изгубени в гората ловци просто не си струваше да се говори. Всяка година организираха поне една група търсачи за издирването на някой уплашен нещастник от Масачусетс, Ню Джързи или Ню Йорк, но имаше години и с по няколко такива групи. Само дето невинаги успяваха да открият загубилите се.
Вярно, повечето бяха градски жители, които изобщо не биваше да бъдат допускани до гората, ала се случваше и местни ловци да се изгубят. Според старите ветерани нещо ставало с компасите в Индианската гора и те или не отчитали правилно посоките, или съвсем отказвали да работят. Бащата на Ев казваше, че вероятно там някъде под земята имало гигантско находище на магнитна руда, от което стрелките на компасите пощурявали. Разликата между гражданите и горските ветерани била в това, че първите се учели да боравят с компас от книгите и му вярвали безрезервно. Така че всеки път, когато стрелката полудявала и сочела изток, вместо север или просто се въртяла като бутилката от онази игра с целувките, те изпадали в положението на хора със силна диария, но без какалашки, с които да си забършат задниците. По-умните от тях захвърляли компасите и търсели други начини за ориентиране. В най-лошия случай човек просто трябвало да тръгне по течението на някой поток или да се движи по права линия. Рано или късно нямало начин да не излезе на пътека или да не види стълбовете на електропровода.
Ев обаче познаваше и хора, които цял живот бяха живели и ловували в Мейн и въпреки това се налагаше да бъдат издирвани, или успяваха да се измъкнат сами от гората само благодарение на чиста случайност. Ала най-забележителна бе историята на Делбърт Маккрийди, на когото не му липсваше нито опит, нито кураж. Двамата с Ев се знаеха от деца. Във вторник, 10 ноември 1947 г., Дел взел голямата си ловна пушка и отишъл на лов в Индианската гора. Изминали две денонощия и него все го нямало, затова госпожа Маккрийди потърсила Алф Тремейн, който по онова време бил констабъла на Хейвън. Веднага сформирали група за издирване от около двайсетина мъже, който навлезли в гората оттам, където Ниста Роуд се вливал в изоставената диамантена кариера. В края на седмицата групата вече наброявала двеста души.
Тъкмо се канели да отпишат Дел — чиято дъщеря е Хейзъл Маккрийди, разбира се, — когато той се измъкнал от гората по течението на потока Престън. Бил изтощен, замаян и с около десет килограма по-лек, отколкото когато го видели за последен път.