Хората от Хейвън гледаха с добро око на Боби Андерсън, макар и да не забравяха, че тя живее в градчето едва от тринайсет години, пък и още помнеха Франк Гарик, когото всички смятаха за смахнат. Навремето той произвеждаше най-добрите зеленчуци в околността, но това не променяше психическото му състояние. Човекът непрекъснато се опитваше да разказва на някого своите сънища, а те обикновено бяха за Второто пришествие. След време нещата дотолкова се влошиха, че Арлин Кълъм, която продаваше това-онова на тротоара в центъра с вид на християнска мъченица, бягаше панически да се крие, щом забележеше камионетката на Франк Гарик да се задава по главната улица. А и самата камионетка си я биваше: беше цялата изпъстрена с лепенки, на които пишеше неща от типа на „АКО ДЕНЯТ НА ЕКСТАЗА Е ДНЕС, НЯКОЙ ТРЯБВА ДА МИ ДЪРЖИ ВОЛАНА“.
Към края на шейсетте години старецът съвсем се чална на тема летящи чинии. Вървеше и непрекъснато разправяше за пророк Илия и за огнената колесница, която го понесла във вихрушка към небето, понеже била задвижвана от електромагнетизъм. Вече напълно луд, той умря от инфаркт през 1975 г.
„Но преди да умре му изпопадаха зъбите“, рече си Ев и внезапно го побиха хладни тръпки. „Видях го с очите си, пък и си спомням, че Джъстин Хърд също говореше за това… А сега, като изключим Боби, разбира се, най-близо до къщата му живее Джъстин, но и него не бих го нарекъл образец на разумен и нормален човек. Колчем го срещах, преди да се махна от Хейвън, той все ми заприличваше на Франк Гарик“.
Интересно как никой досега не се бе сещал да потърси някаква връзка между странните събития и случки, дето ставаха между двата кръга. Ев отново се замисли, но по едно време стигна до извода, че в крайна сметка в това няма нищо чак толкова необичайно. Човешкият живот е съставен от множество случайности, образуващи сложна и преплетена мозайка, чиито шарки — каквито тук се явяваха мистериозните смъртни случаи, убийствата, загубените ловци, лудостта на Франк Гарик и може би онзи подозрителен пожар в дома на семейство Полсън — понякога бият на очи само ако ги търсиш. Чак след това човек почва да се чуди как досега не ги е забелязал. А иначе…
Изведнъж му хрумна нещо друго: възможно беше Боби Андерсън „също“ да не е съвсем наред. Ев си спомни, че от началото на юли, ако не и преди това, откъм Индианската гора се чуваше грохот от машини. Той не му беше обръщал внимание, понеже не намираше в това нищо необичайно, тъй като Мейн изобилстваше от гори, голяма част от които принадлежаха на компания за производство на хартия и местните жители отдавна бяха свикнали с масирания дърводобив.
Но сега, след като бе видял шарката на мозайката, Ев стигна до извода, че явно не става дума за дърводобив, тъй като машините не бяха достатъчно навътре в гората, където се намираха маркираните дървета на компанията. Шумът по-скоро идваше от фермата на стария Гарик. Освен това познатото бръмчене на дърворезачките, пукотът на падащите стволове и писъкът на бензиновите триони някак неусетно бяха заменени от други звуци, които трудно можеха да се свържат с дърводобива. Според Ев в момента там вероятно работеха някакви земекопни машини.
Схванеш ли веднъж движението на шарката, после всичко си отива на мястото съвсем лесно, като последните десетина елемента от детска мозайка.
Ев седеше и гледаше картата с кръговете. Имаше чувството, че вените му се изпълват с мрачен ужас, който бавно сковаваше цялото му тяло.
Щом веднъж видиш шарката, след това няма как да не я виждаш.
Той рязко затвори атласа и си легна.
11
Но не можа да заспи.
„Какво ли правят там? Строят ли нещо? Или карат хората да изчезват? Какво?“
Щом почнеше да се унася в дрямка и пред погледа му веднага се изправяше един и същ образ: всички жители на Хейвън стоят скупчени на главната улица и с някакви упоени и безизразни физиономии са се вторачили в посока югозапад, към бученето откъм гората — все едно са мюсюлмани, обърнали се за молитва с лице към Мека.
„Булдозери… Земекопни машини… Багери…“
С нареждането на парчетата от мозайката човек лека-полека започва да вижда цялата картина. Ев лежеше в тясното си легло недалеч от изпадналия в кома Хили и си мислеше, че сега вече много неща са му ясни. Не всички, но голяма част от тях. Виждаше ги и знаеше, че никой няма да му повярва. Не и без доказателства. А той не смееше да се върне в Хейвън, защото щяха да го впримчат и нямаше да го пуснат да излезе отново.
Имаше нещо там, в Индианската гора. В земята, която Франк Гарик бе завещал на племенницата си — онази с романите-уестърни. Същото нещо объркваше компасите и главите на хората, доближили се твърде много до него. Според Ев подобни странни аномалии вероятно се срещаха по цялата планета. Ако не друго, така поне се обясняваше защо на някои места хората изглеждат толкова намръщени през цялото време. Неприятно нещо. Свърталище на зли духове. Дори нищо чудно да е прокълнато.