Ев неспокойно се обърна по гръб и впери поглед в тавана.
Нещо е било заровено в земята, Боби Андерсън го е намерила и сега го изкопава заедно с приятеля си, дето живееше с нея във фермата. Как ли му беше името?
Той се замисли, ала то все му се изплъзваше. Само си спомняше как Бийч Джърниган стисна устни, когато веднъж в „Хейвън Лънч“ някой отвори дума за приятеля на Боби, понеже го видяха да излиза от търговския център с торба покупки в ръце. Според Бийч той имал малка къща в Троя, нещо като колиба с печка за дърва и найлони на прозорците вместо стъкла.
Друг възрази, че човекът бил образован, но Бийч го сряза с думите, че и измежду образованите имало много хаймани, с което всички се съгласиха.
Нанси Вос също не одобряваше приятеля на Боби. Нейната версия беше, че той застрелял жена си, но отървал затвора, понеже бил професор в колеж.
— В тая държава е достатъчно да имаш тапия с няколко латински думи вътре и никой нищо не може да ти направи — викаше тя по този повод.
Редовните абонати на „Хейвън Лънч“ продължиха да обсъждат пришълеца дълго след като той се метна в пикапа на Боби и подкара към фермата на Гарик.
— Аз пък чух, че тапията му била в областта на концентратите — обади се старият Дейв Рътлидж от обичайното си място в ъгъла. — Който и да е ходил във фермата, все казва, че тоя тип бил непрекъснато пиян като пор.
След думите му бе избухнал познатият ехиден смях на провинциалните клюкари. Кой знае защо никой не обичаше приятеля на Боби. Застрелял бил жена си. Пиел. Живеел в незаконна връзка, без да е женен. Всичко това бяха пълни глупости. Сред същите тези постоянни посетители, дето сега злословеха по негов адрес, Ев познаваше хора, които не само биеха жените си по няколко пъти на ден, но дори им сменяха физиономиите до неузнаваемост, защото такива работи бяха нещо съвършено нормално, щом дъртачките почнеха да знаят твърде много. Други се наливаха с бира още от ранно утро, като привечер преминаваха на уиски или на домашен царевичак и я караха така до посред нощ. А трети се придържаха към половия живот на зайците, прескачаха от дупка на дупка и чукаха де когото сварят. Интересно все пак как се казваше приятелят на Боби?
Ев отново започна да се унася. Виждаше ги струпани по тротоарите, на моравата пред библиотеката и в парка. Всички гледаха като омагьосани към онези звуци откъм гората. Той се разсъни.
„Какво беше открила, Рут? Защо те убиха?“
Ев се завъртя и легна на лявата си страна.
„Дейвид е жив… Но за да го върна, трябва да започна от Хейвън“.
После се обърна надясно.
„Ако се върна, ще убият и мене. Навремето ме обичаха почти колкото Рут, или поне така си мислех. Сега обаче ме мразят. Видях го в очите им вечерта, когато тръгнаха да търсят Дейвид. Откарах Хили в болницата, понеже детето беше болно и имаше нужда от лекар, ама и на мен ми трябваше повод да се измъкна. Предполагам, че ме оставиха да замина, защото в момента бяха твърде заети с Дейвид, или просто искаха да им се махна от главата. Все едно, знам само, че имах късмет. Втори път едва ли ще ме пуснат току-така. А трябва да се върна, но как?“
Ев се мяташе трескаво в леглото, хванат натясно между двете крайности на избора, който не търпеше отлагане: щом искаше да спаси Дейвид, докато е още жив, значи се налагаше да се върне в Хейвън, ала тогава щяха да го убият и набързо да го заровят в нечия нива.
Малко преди полунощ той се унесе в неспокойна дрямка, която бързо премина в дълбокия и непробуден сън на пълното изтощение.
12
На другата сутрин, във вторник, Ев се събуди чак в десет и четвърт. От години не беше ставал толкова късно, но пък се чувстваше освежен и бодър като никога досега. Освен това насън бе измислил и начин за връщане в Хейвън, така че после да успее да напусне градчето безпрепятствено. Ако е рекъл Господ, разбира се. Но заради Дейвид и Хили трябваше да рискува.
Смяташе да го направи в деня на погребението на Рут Маккосланд.
13
Буч Монстър Дуган се оказа най-едрият човек, когото Ев някога бе виждал. Дотогава палмата на първенството за него безспорно се държеше от Хенри — бащата на Джъстин Хърд, — чийто ръст надвишаваше метър и деветдесет и пет при тегло сто и осемдесет килограма, а раменете му бяха толкова широки, че вечно му се налагаше да влиза ребром през вратите, ала сега Ев реши, че стоящият пред него полицай е по-едър и от Хенри. Малко по-лек, може би, но определено по-висок.