— С удоволствие ще ви кажа. Дошъл съм тук по две причини, господин Дуган. Първо искам да се уверя, че утре в Хейвън ще има много полицаи, защото там, където има ченгета, е по-малко вероятно да се случи нещо непредвидено, нали така?
Дуган мълчеше и го гледаше безизразно.
— Второ, дойдох да ви уведомя, че утре и аз ще бъда в Хейвън, макар и не на погребението на Рут. Ще нося със себе си сигнален пистолет, така че ако някой от вашите хора види на небето да избухва ракета, това ще означава, че съм изпаднал в една от онези ситуации, за които никой иначе не би ми повярвал. Разбирате ли ме?
— Значи връщането в Хейвън може да се окаже… ъ-ъ-ъ… нездравословно за вас, така ли? — Лицето на Дуган продължаваше да е все така безизразно, но Ев усети, че той отново го смята за луд.
— Казах „при нормално стечение на обстоятелствата“. А покрай вас смятам, че ще мога да се измъкна. Всички в Хейвън обичаха Рут, това няма нужда да ви го казвам. Значи на погребението й ще дойдат доста хора. Не съм сигурен дали са я обичали по времето на смъртта й, но съм убеден, че на траурната церемония ще присъства почти цялото население на града.
— Откъде знаете? — попита Дуган. — Или и за това не ви се говори?
— Напротив. Ще ви кажа. Ако не дойдат, това ще изглежда подозрително.
— На кого?
— На вас. На онези полицаи, който са били приятели на нея и мъжа й. На демократите от окръг Пенъбскот. Дори не бих се учудил, ако конгресменът Бренан изпрати представител от Огъста — все пак Рут взе дейно участие в предизборната му кампания. Мисълта ми е, че тя не е коя да е и това добре се знае в Хейвън. В този случай те просто нямат друг избор. Затова се надявам, че всички ще са толкова заети с формалната страна на церемонията, че дори няма да разберат, че съм се връщал в Хейвън.
Буч Дуган скръсти ръце на гърдите си. Дядото си го биваше. Отначало Дуган допускаше, макар и само теоретично, че Дейвид Брайт, който по принцип разбираше от хора, този път може и да е сбъркал в преценките си за Ев Хилман и съвсем неоснователно да го е обявил за луд. Сега обаче той почна да се притеснява, и то не заради това, че старецът говореше пълни щуротии, а защото беше наистина превъртял. Но пък от друга страна в гласа му се долавяше някаква странна убедителност, погледът му беше ясен и твърд…
— Говорите сякаш в Хейвън няма нито един, дето да не е замесен в нещо — рече Дуган. — А според мен е невъзможно. Не е ли така?
— Така е, но само на пръв поглед. Нали именно по тази причина никой не е забелязал нищо. Преди петдесет години, например, нима някой би допуснал появата на атомната бомба? Или на телевизора и видеото? И сега е така, господин Дуган. Просто хората не виждат по-далеч от хоризонта, това е всичко. И отказват да слушат като им се говори.
Ев стана и протегна десница към Дуган, сякаш бе абсолютно убеден, че полицаят ще се ръкува с него. За голяма своя изненада Буч направи тъкмо това.
— Още като ви видях, разбрах, че ме смятате за ненормален — тъжно се усмихна Ев. — А след всичките ми приказки сигурно убеждението ви окончателно се е затвърдило. Но сега вече зная каквото ме интересуваше и ви казах каквото имах да казвам. Само ще ви помоля за една услуга. Поглеждайте към небето от време на време. Ако видите сигнална ракета…
— Горите са сухи това лято — прекъсна го Дуган и изведнъж му се стори, че думите му са някак неубедителни и маловажни, дори лекомислени. Нещо отвътре го караше да вярва на стареца.
Той обаче си прочисти гърлото и продължи:
— Мисълта ми е, че ако наистина имате такъв пистолет и го използвате, нищо чудно да избухне горски пожар. А понеже знам, че не притежавате разрешително за оръжие, от цялата работа може да се окажете тикнат в затвора.
Усмивката на Ев стана още по-широка, макар и да си личеше, че не му е никак весело.
— Ако видите ракетата — рече той, — имам чувството, че бангорският дранголник ще бъде най-малката ми неприятност. Довиждане, господин Дуган.
Ев излезе и внимателно затвори вратата след себе си. Дуган остана неподвижен зад бюрото, озадачен и смаян както никога преди. „Празни брътвежи“, рече си той и скочи на крака.