— А защо да ги лъжа? — намръщи се Дуган, после изведнъж проумя причината и чак зяпна от почуда. Ев мълчаливо го наблюдаваше. — За Бога, човече! Нима намекваш, че четат мисли? И че ако хората ми знаят, че в действителност не съм болен, онези в града могат да го разберат направо от главите им, така ли?
— Нищо не намеквам — отговори Ев. — Ти го казваш.
— Вече наистина имам чувството, че си въобразяваш…
— Аз пък ще ти кажа, че още от самото начало не съм очаквал да дойдеш с мене. И през ум дори не ми минаваше. В най-добрия случай се надявах да те убедя да поглеждаш от време на време към небето, та ако загазя, да видиш ракетата. Смятах, че така ще мога да си свърша работата, защото вниманието на онова змийско гнездо щеше да е ангажирано с погребението. Ти сам предложи да ме придружиш, затова сега трябва да ми вярваш. Ако не друго, поне заради Рут… Не се свеня да използвам името й, защото искам да дойдеш с мене. Дори се сещам за още едно доказателство: утре няма начин да не почувстваш някакви особени усещания.
— Чувствам ги и сега — отвърна Дуган.
— Толкова по-добре — сухо каза Ев и го погледна с очакване да чуе решението му.
— Имаш ли предвид някое конкретно място, където искаш да отидеш? — попита по едно време Дуган. — Или просто ще се мотаеш из града, докато ти писне?
— Разбира се, че имам нещо наум — спокойно отвърна Ев и си помисли: „Точно зад фермата на стария Гарик, където почва Индианската гора и компасите танцуват като пияни. Мястото ще го намеря лесно, понеже машините, с които работят Боби Андерсън и нейният приятел сигурно оставят след себе си диря колкото магистрала. В това отношение не вярвам да имам никакви проблеми“.
— Добре тогава. Дай ми адреса, където си отседнал в Дери и аз утре в девет сутринта ще те взема с личната си кола. Ще бъдем в Хейвън тъкмо навреме за църковната служба.
— Колата е от мене — отсече Ев. — Не тая, естествено. Нея я знаят в Хейвън. Наел съм друга. Освен това те искам не в девет, а в осем, тъй като ще използваме обиколни маршрути.
— Аз също мога да вляза незабелязано в Хейвън — отбеляза Дуган. — Не се безпокой за това.
— Няма. Само че ми се ще да заобиколя целия град и да мина по шосето откъм Албиън. С една дума знам точно пътя, който ми трябва.
— А за какъв дявол искаш да заобиколиш оттам?
— Защото така ще бъдем най-отдалечени от гробището. Идеята ми е да стоим по-настрана от онези муцуни в Хейвън колкото може повече.
— Наистина те е страх от тях, така ли?
Ев кимна.
— Защо си наел кола? — продължаваше да пита Дуган.
— За Бога, няма ли най-после да ме оставиш на мира! — възкликна старецът и извъртя толкова комично очи, че Буч Дуган се ухили.
— Такава ми е работата — отвърна той. — Та кажи все пак защо трябва да ходим в Хейвън с кола под наем, след като никой няма да познае моята? — Дуган помълча малко и добави: — Единствено Рут я беше виждала, но тя сега е мъртва.
— Защото имам такава мания — тросна се Ев, но после лицето му се набръчка в неподозирано сърдечна усмивка. — А човек трябва да се съобразява с маниите си, нали?
— Добре — каза Буч. — Предавам се. Осем часа. По твой маршрут, с твоя кола и с всичките ти мании. Сигурно съвсем съм полудял, та да стигна дотам да се водя по акъла ти.
— Утре по това време мисля, че ще ти стане много по-ясно какво значи да си полудял — рече Ев и побърза да се вмъкне във валианта, преди Дуган да му е задал следващия въпрос.
Буч обаче нямаше повече въпроси. Беше се навъсил като човек, който още през първия ден на своя престой в Ню Йорк е разтворил кесията си и е купил моста „Бруклин“, макар и нещо отвътре да му е казвало, че такава гигантска конструкция едва ли е за продан. „Никой не може да те измами, ако ти самият не го искаш“, мислеше си той. Навремето бе работил три години в Огъста като следовател по измами в особено големи размери и това бе първото нещо, на което го бяха научили. Вярно, старецът звучеше с някаква необичайна убедителност, ала Буч Дуган знаеше, че при него дори нямаше нужда от кой знае какво убеждаване: той направо се беше хвърлил слепешката и без да му мисли много. Обичаше Рут Маккосланд и след година-две вероятно щеше да събере достатъчно кураж, за да й предложи брак, а когато любимият умре, в сърцето на човек остава черна дупка, която може да се запълни с отказа да се повярва, че всичко това е резултат от нелепа и жестока случайност. Сто пъти по-добре е да си внушиш — дори и само за миг, — че истинската причина е нещо осезаемо, от което може да се потърси отговорност. Така дупката става по-малка. Това са истини, които ги знае и последният глупак.