— От Бангор ли нае този джип?
— От Дери.
— Доста скъпичко ти е излязло, предполагам.
— Не съвсем.
С това разговорът им свърши. След около час и половина стигнаха до разделителната линия между общините Албиън и Хейвън. „Ще използваме обиколни маршрути“, бе казал старецът вчера, ама изглежда се беше изразил прекалено деликатно. Буч работеше в тази част на Мейн от двайсет години и до днес смяташе, че познава района като петте си пръста, но се оказа, че се е заблуждавал. В сравнение със стария Хилман неговите знания изпъкнаха като доста повърхностни и бегли.
От разклона на магистралата те отбиха по шосе 69, после свърнаха към някакъв неидентифициран тесен асфалтов път, който премина в чакълена настилка и ги изведе на запад от Троя. Оттам тръгнаха по нещо като коларски път с трева между коловозите и накрая излязоха на полуизоставен черен път, който изглеждаше така, сякаш не е бил използван от 1950 г. насам.
— Имаш ли изобщо някаква представа къде отиваме? — високо попита Буч, за да надвика рева на джипа, който тъкмо се измъкваше с форсиран двигател от блатясала локва, пълна с прогнили стволове на дървета и изпод четирите му двигателни колела хвърчаха трески и кал.
Ев мълчаливо кимна. Беше се вкопчил във волана като стара плешива маймуна.
След известно време се спуснаха по почти непроходим горски сипей и поеха по друг черен път, който според Буч Дуган трябваше да е шосе 5 към Албиън. Невъзможното беше станало. Старецът направи тъкмо това, което бе обещал: заобиколиха Хейвън, без нито веднъж да навлязат в очертанията на градчето.
Ев спря джипа на около трийсет метра от табелата, отвъд която започваше община Хейвън. После изключи двигателя и спусна страничния прозорец. Отвън не се чуваше нито звук, освен тихото цъкане на изстиващия метал. На Дуган му се видя странно, че дори птиците ги нямаше никакви.
— Какво има в този чувал отзад? — запита той.
— Най-различни боклуци. По-късно може да ни потрябват.
— А защо спря?
— Чакам камбаните на църквата — отвърна Ев.
3
Само че в десет без четвърт прозвучаха не познатите камбани на методистката църква, с чийто звук Ев бе отраснал от най-ранно детство и които сега очакваше да чуе, а вместо тях във въздуха отекна някаква нова мелодия, призоваваща опечалените — както истинските, така и мнимите със своите крокодилски сълзи — да се съберат в църквата, където щеше да започне първата част от траурната церемония (Втора част: полагане в гроба; Трета част: помен за Бог да прости в читалището с газирани напитки за присъстващите).
Преди няколко седмици преподобният Гурингър — кротък и свенлив човечец, който обикновено правеше и на мухата път — беше заявил на всеуслушание, че проклетите църковни камбани вече му били дотегнали и едвам ги понасял.
— Ами защо тогава не направиш нещо, Гуи? — попита го Памела Сарджънт.
През целия му живот никой никога не се бе обръщал към преподобния Лестър Гурингър с името „Гуи“, но сега той не му обърна внимание.
— Скоро ще им видя сметката — мрачно отвърна отчето и я изгледа през дебелите си очила. — Много скоро.
— Имаш ли нещо предвид?
— Може би — потайно рече Гурингър. — Времето ще покаже.
— С всичко е така, Гуи — подметна Памела. — Времето е най-добрият съдник.
Всъщност преподобният Гурингър отдавна си мислеше за църковните камбани и дори се чудеше как досега идеята му не е хрумнала на някой друг преди него, толкова проста и красива беше тя. И най-важното: за нея не бе необходимо да търси одобрението нито на църковното настоятелство, нито на Дамския клуб (организация, в която очевидно членуваха само два типа жени — дебелогъзи пуйки с цици като пъпеши или кльощави плоскогърди крави като Памела Сарджънт с противното й цигаре имитация на слонова кост и дрезгава тютюнджийска кашлица) или на малцината заможни членове на паството му. След всяка среща с тези хора отчето поне цяла седмица страдаше от непоносим запек, защото мразеше да проси. Замисълът му обаче бе толкова елементарен, че за неговото осъществяване преподобният Лестър Гурингър нямаше нужда от чужда помощ. А онези, които не разбират от шега, да си ебат майката.
— Що се отнася до тебе, Пам, ако още веднъж ме наречеш Гуи, така ще ти го начукам, че задникът ти ще запее като синигер на джанка — мърмореше си той, докато сменяше бушоните в приземието на църквата, за да поемат по-високото напрежение на тока, което изискваше хрумването му. — Ако при тебе изобщо може да се говори за задник…
Той се изкиска и продължи работата си. Преподобният Гурингър през целия си живот никога не си бе служил с такива вулгарни изрази, нито пък си беше мислил подобни неща, ала сега той изведнъж се почувства волен и свободен да говори каквото си ще. Дори беше твърдо решил да съветва всеки от хейвънското гражданство, който се осмелеше да не хареса новата система камбани, да ходи да шиба гевреци.