Само че градът намери хрумването му за великолепно. То си беше и такова, затова в днешния траурен ден господин Гурингър усети как сърцето му прелива от гордост, когато с тръпнеща ръка щракна новия ключ във вестиария и звукът на камбаните се понесе над Хейвън и изпълни утринния въздух с мелодията на избрани църковни химни. Измислената от него уредба беше програмируема, като за днес Лестър Гурингър бе подбрал всички любими химни на Рут, които включваха такива незабравими методистки и баптистки стълбове на вярата като „Моят пръв приятел е Исус“ и „Ето го светът на татко“.
Преподобният Гурингър стоеше и доволно потриваше ръце, докато наблюдаваше как паството му на групи от по двама-трима се стича към църквата, водено от зова на камбаните.
— Това е то, мама му стара! — възкликна той.
Не си спомняше някога да се е чувствал по-добре. Възнамеряваше да изпрати Рут Маккосланд във вечния й дом с грандиозна заупокойна служба.
В края на краищата всички я бяха обичали.
4
Камбаните.
Дейв Рътлидж, най-възрастният жител на Хейвън, насочи ухо към тях и се усмихна беззъбо. Щеше да се усмихва така дори и ако звукът им бе съвсем фалшив, просто защото изобщо можеше да ги чува, тъй като до началото на юли Дейв беше почти напълно глух и непрекъснато се оплакваше, че краката му мръзнат от лошото кръвообращение. В това, разбира се, нямаше нищо чудно: все пак човекът гонеше деветдесетте. Но този месец, сякаш благодарение на някаква магия, и слухът, и кръвообращението му рязко се подобриха. Хората му казваха, че изглеждал десет години по-млад, а той самият се чувстваше като на седемдесет. Как тогава да не се радва на сладката песен на камбаните? Дейв стана и се отправи към църквата.
5
Зовът на камбаните.
През януари онзи същият сътрудник на конгресмена Бренан, когото той изпрати от свое име в Хейвън, беше ходил до Вашингтон, където се запозна с някаква красива млада жена на име Анабел. Това лято тя дойде в Мейн и дори го придружи до Хейвън, за да му прави компания, а той й обеща, че на връщане към Огъста ще преспят в Бар Харбър. Отначало мястото не й хареса никак, защото в ресторанта малко й прилоша и тя дори не успя да си довърши закуската, пък и на всичкото отгоре готвачът на аламинути й заприлича на Чарлс Мансън. Когато мислеше, че никой не го гледа, се усмихваше толкова лукаво и загадъчно, че човек неволно почваше да се чуди дали не е посипал пържените яйца с арсеник. Само че после химните на камбаните я омагьосаха напълно, понеже й напомниха за детството в Небраска.
— За Бога, Марти, как е възможно в едно толкова забутано градче да има такива разкошни църковни камбани?
— Може някой богат турист да е умрял наблизо и да е завещал всичко на Хейвън — отвърна разсеяно Марти.
Той лично пет пари не даваше нито за химните, нито за камбаните. Откакто пристигна тук, имаше непрекъснато главоболие, което ставаше все по-мъчително, а и венците му бяха започнали да кървят. Само се молеше да не е пиорея, от която страдаше цялото му семейство.
— Хайде, време е вече да ходим в църквата — добави Марти и си помисли: „Че да свършваме по-скоро и да отидем в Бар Харбър, където да ти покажа какво значи чукане. Господи, какво гнусно градче!“
Двамата излязоха и тръгнаха по главната улица. Той в правителствено тъмносиво, а тя в спретнато черно костюмче (макар че, както му беше подхвърлила дяволито по пътя за насам, отдолу бельото й било от най-бяла коприна — там, където изобщо го имало, разбира се). Редом с тях крачеха и жителите на Хейвън, също облечени в подходящи траурни дрехи. На Марти му направи впечатление, че бяха пристигнали и много щатски полицаи, чиито сивосини униформи се набиваха в очите.
— Погледни, Марти! Часовника!
Тя му посочи кулата на кметството, която бе солиден тухлен градеж, но за миг сякаш трепна и затанцува пред погледа на Марти. Главоболието му веднага се усили. Сигурно очите му нещо се бяха преуморили. Преди три месеца той ходи на преглед и лекарят му каза, че с такова зрение би могъл спокойно да стане пилот на изтребител, ама явно беше сбъркал. А и как да не сбърка, като в списание „Тайм“ пишеше, че напоследък в САЩ почти половината от всички медици редовно вземат кокаин… но все пак защо така изведнъж главата му се замая? От камбаните ще да е. Звънът им някак си отекваше и се умножаваше в съзнанието му. Бяха десетина, после стотина… хиляда, а сега вече цял милион и всичките следваха мелодията на химна „Когато се срещнем в краката на Исус“.