— Какво му е на часовника? — сприхаво попита той.
— Виж му стрелките — отвърна тя. — Не ти ли приличат на нарисувани?
6
Зовът на камбаните.
Еди Стампнел от управлението в Дери и Анди Райдаут от Ороно също вървяха към църквата. И двамата познаваха и се възхищаваха от Рут.
— Красиво, нали? — колебливо рече Еди.
— Не знам — отвърна Анди. — Непрекъснато си мисля за Бент и Джингълс. Сигурно са пречукани от някоя селска банда бракониери, които вече са ги заровили по нивята. Честно казано, чак тръпки ме побиват в тоя Хейвън.
— Тръпки побиват главата ми — отбеляза Еди. — Така ме цепи, че ще пукна от болка.
— Хайде тогава да свършваме по-бързо и да изчезваме — каза Анди. — Рут беше голяма работа, ама вече я няма. А без нея не виждам какво можем да правим в това загубено градче.
Двамата влязоха в методистката църква и дори не забелязаха преподобния Лестър Гурингър, който стоеше до превключвателя на чудните камбани, потриваше доволно ръце и усмихнато приемаше поздравите на пристигащите.
7
Плачът на камбаните.
Боби Андерсън се измъкна от синия си шевролет пикап, хлопна вратата и приглади тъмносинята си рокля, после се погледна в страничното огледало и тръгна към църквата. Вървеше с наведена глава и отпуснати рамене. Беше много уморена и имаше нужда от почивка. Вярно, Гард й помагаше доколкото може да преодолее натрапчивата си мания,
„(както и да го наричаш, това е мания, няма защо да се заблуждаваш)“
но и самият той бавно отпадаше. Не беше дошъл на погребението, защото си отспиваше снощното пиянство, положил посивяло лице върху лакътя си и обгърнат от зловонния облак на издишвания от него въздух. Тази сутрин Андерсън се чувстваше не просто уморена, а сякаш препълнена от някаква неопределена тъга. Мъчно й беше за Рут, за Дейвид Браун, та дори и за целия град, ала най-много за нея самата. „Ставането“ продължаваше за всички в Хейвън с изключение на Гард и в това нямаше нищо лошо, само дето тя усещаше как губи своята индивидуалност, която се топеше като утринна мъгла. Боби вече подозираше, че последната й книга — „Бизонските воини“ — в по-голямата си част е написана не от нея, а от томичукалата…
8
Камбаните, камбаните, камбаните.
Откликна им цял Хейвън. Беше Първа част от ритуала наречен „Погребението на Рут Маккосланд“ или „Колко много я обичахме тази жена“. Нанси Вос временно затвори пощата, за да присъства на църковната служба. Шефовете й едва ли щяха да одобрят тази постъпка, ама не беше тяхна работа. Засега, рече си тя. А иначе много скоро ги очакваше голяма експресна пратка от Хейвън: такава, дето щеше да разтърси цялата проклета планета.
Откликна им и Франк Спрус, собственик на най-голямата мандра в Хейвън, заедно с Джон Мъмфри, чийто баща навремето се беше кандидатирал срещу Рут на изборите за констабъл. На зова на камбаните се отзова и Ашли Рувъл с родителите си: същият, който бе минал покрай нея с въдица в ръка два дни преди смъртта й. Ашли дори плачеше. Там бяха доктор Уоруик и Джъд Таркингтън, към които се присъединиха Адли Маккийн и опрялата се на ръката му Хейзъл Маккрийди. Камбаните повикаха и Нют Берингър и Дик Алисън, които бавно пристъпваха и придържаха Джон Харли — предшественика на Рут, застанал между тях. От слабост той беше станал почти прозрачен, а жена му Маги не се чувстваше добре и си бе останала вкъщи.
Хората прииждаха като омагьосани, с целите си семейства: Тремейн и Търлоу, Апългейт и Голдман, Дюплиси и Арчинбърг… Все стари и добри фамилии със здрав френски, ирландски, шотландски и канадски корен. Само че сега, събрани в църквата, всички бяха някак различни. Мозъците им се сляха в едно и почнаха да следят външните пришълци. Дебнеха мислите им и се ослушваха за подозрителни нотки… а камбаните отекваха в чуждата им кръв.
9
Ев Хилман седеше зад волана на джипа и изумено клатеше глава, наострил уши към далечния звън на камбаните.
— Какво е това, по дяволите…
— Камбаните на църквата, естествено — отвърна Буч Дуган. — Хубава мелодия са им докарали. Подготвят се за началото на погребението, предполагам.
„Ще погребват Рут, а аз какво правя тук накрай града с този побъркан старец?“
Не знаеше, но за друго вече беше твърде късно.
— Камбаните на нашата методистка църква никога не са звучали по този начин — рече Ев. — Някой ги е сменил.
— И какво от това?