— Нищо. Или всичко, кой знае. Тръгваме, господин Дуган. — Ев завъртя ключа и двигателят на джипа изръмжа.
— Пак ще те попитам — започна Дуган, повикал на помощ цялото си търпение. — Имаш ли изобщо представа какво търсим в момента?
— Не знам. — Джипът прекоси разделителната линия на Албиън и навлезе в община Хейвън. Ев го обзе мрачното предчувствие, че въпреки всички предпазни мерки, той едва ли щеше да успее пак да се измъкне от града. — Ще разберем, като го видим.
Дуган не каза нищо. Само седеше и се питаше кое го накара да се поведе по акъла на изкуфелия дъртак. Сигурно беше по-луд и от него. После вдигна ръка и започна да си разтрива челото, малко над веждите.
Болеше го главата.
10
Църквата се изпълни с тихи въздишки, подсмърчане и хлипане в момента, в който преподобният Гурингър подхвана своята погребална служба, замислена като поредица от химн, молитва, друг химн, прочит на любимата притча на Рут (от Проповедта на планината), плюс трети химн. От слънчевите лъчи, които нахлуваха през писаните многоцветни стъкла на прозорците, плешивото му теме хвърляше меки пъстри сенки наоколо. Целият амвон под него бе опасан с големи букети цветя, чийто тежък сладникав аромат висеше почти неподвижно във въздуха, независимо от свежия ветрец, идващ откъм отворените горни прозорци на църквата.
— Братя и сестри — започна Гурингър. — Събрали сме се тук, за да почетем кончината на Рут Маккосланд и да си припомним образцовия й живот.
Прилежно скръстили ръце с по някоя и друга носна кърпичка между пръстите местните жители седяха и с насълзени очи слушаха думите на духовния пастир. Измежду тях нямаше нито един, който да не изглежда в чудесно здраве, дори някои направо пращяха от сили и енергия. Но на всеки щеше веднага да му направи впечатление как стеклите се в църквата миряни с лекота можеха да бъдат разделени на две групи. Външните хора изобщо не изглеждаха здрави. Бяха бледи, с мътни погледи и на два пъти по време на службата се виждаха фигури, които притичваха между редовете пейки към изхода, явно за да повърнат отвън. А други имаха само леко вълнение в стомасите си, недостатъчно да ги принуди да се втурнат към вратата, ала все пак твърде неприятно като усещане.
Поне неколцина от тях до края на деня щяха да загубят по някой зъб.
У трети се появи главоболие, което изчезна с напускането им на града, но те го отдадоха на закъснялото действие на аспирина.
А имаше и такива, на които им хрумнаха изключително интересни идеи, докато седяха на твърдите дървени пейки и слушаха погребалната проповед на Гурингър. Дори в някои случаи споходилите ги идеи им се сториха толкова необозрими и фундаментални, че чак им заприличаха на изстрел в главата. Тези хора направо трябваше да се борят с желанието си да скочат и да изтичат на улицата с крясъка: „Еврика!“
Местните жители от Хейвън забелязваха тези работи и се забавляваха както могат. Те седяха и гледаха как нечия вяла и апатична физиономия внезапно се стяга, ококорва очи и зяпва озадачено. Всички тези белези им показваха, че още някой току-що е бил обзет от Гениалната идея.
Еди Стампнел от управлението в Дери, например, измисли гигантска, покриваща цялата страна радиочестота, по която всички ченгета да могат да комуникират едновременно. На всичкото отгоре тя щеше да е защитена от вмешателствата на проклетите любопитни носове на цивилните боклуци, от чиито радиопредаватели почти не остана празно място в ефира. В главата му се въртяха локални мрежи и връзки и то с такава шеметна скорост, че умът му дори нямаше време да ги обхване: ако идеите му бяха вода, той непременно щеше да се удави. „След това изобретение ще ме научи цял свят“, трескаво си мислеше Еди. Той съвсем забрави за преподобния Гурингър, за приятеля си Анди Райдаут, за неприязънта си към противното градче и дори за Рут Маккосланд. Идеята сякаш погълна съзнанието му до дъно. „Ще се прочуя, защото така полицейската работа ще се постави на нови основи, и то не само в Америка. Майка му стара! МАЙКА МУ СТАРА!“
А местните жители, които добре знаеха, че идеята на Еди към обяд вече ще е доста изветряла с тенденции до три следобед да изчезне съвсем, само се подсмихваха и чакаха. Изчакваха края на погребението, за да се заемат със своята истинска работа.
Със „ставането“.
11
Караха по чернозема на шосе 5, което в община Хейвън се означаваше с номер 16, като вече на два пъти отминаваха отклонения, водещи навътре в гората, при вида на които Дуган неволно се стягаше в очакване на още по-големи дупки, но Хилман ги отмина и двете. После излезе на шосе 9, зави надясно към Хейвън и даде газ.