През цялото време Дуган се чувстваше някак неспокоен, без да знае защо. Старецът, естествено, бе тотално изкукуригал: това, дето разправяше, че Хейвън се бил превърнал в змийско гнездо, си беше най-чиста параноя. Тази мисъл обаче не го успокои ни най-малко и Монстър усещаше как нервността му нараства и обхваща всяка фибра от тялото му.
— Защо непрекъснато си триеш челото? — попита Хилман.
— Боли ме главата.
— Добре, че има вятър, иначе щеше да те боли още повече.
Поредната му глупост. Как изобщо можа да тръгне с него? И защо все пак беше толкова неспокоен?
— Имам чувството, че някой ми е поставил наркотик в кафето.
— Аха.
— А на тебе ти няма нищо, така ли? — рече Дуган и го погледна изпитателно. — Свеж си като кисела краставичка.
— Така е. Страх ме е, ама поне не съм неспокоен и не ме боли главата.
— Че от какъв бяс трябва и тебе да те боли главата? — сприхаво запита Дуган. Разговорът определено започваше да прилича на „Алиса в страната на чудесата“. — Главоболието не е заразно.
— Ами ако ти и още шест души боядисвате затворено помещение с блажна боя, няма ли накрая и седмината да ви заболи главата? Прав ли съм?
— Да, но… Все пак тук не е…
— Вярно, не е. Ама ще ти кажа, че просто имаме късмет с времето. Макар че онова, дето го търсим, вероятно излъчва с мощна сила, щом и сега го усещаш. Нали те виждам. — Хилман млъкна, но след малко изтърси още нещо, достойно за „Алиса в страната на чудесата“: — Да ти е хрумвала някоя забележителна идея през последния половин час?
— Какво имаш предвид?
— Нищо — кимна доволно Хилман. — Но ми кажи, ако те озари гениална мисъл. Отзад в торбата имам нещо за такива случаи.
— Вече говориш пълни щуротии — рече Дуган, но гласът му не звучеше особено убедително. — Обръщай джипа, Хилман. Връщаме се обратно.
Ев внезапно фокусира ума си върху една-единствена фраза и се съсредоточи на нея с всичка сила. От последните три дни в Хейвън знаеше, че Брайънт, Мари, Хили и Дейвид спокойно можеха да си четат мислите. Усещаше го, макар той самият да не бе в състояние да долови нищо. По същия начин се досещаше и че те не можеха да проникнат в неговата глава, освен ако не ги допуснеше, което го накара да се запита дали пък цялата работа нямаше нещо общо със стоманата в черепа му, която му остана като спомен от германската граната. Видя с някаква поразителна яснота как страховитото сивочерно парче метал се върти на снега пред него и си рече: „Това е. Вече съм мъртъв“. После не помнеше нищо, докато не се свести във френската болница с ужасни болки в главата. Сестрата го целуваше и имаше дъх на анасон, като непрекъснато му повтаряше бавно и членоразделно, сякаш говореше на съвсем малко дете: „Je t’aime, mon amour. La guerre est finie. Je t’aime. Je t’aime les Etats Unis“.
„La guerre est finie“, мислеше си Ев сега. „La guerre est finie.“
— Какво е това? — рязко запита той.
— К-какво? Кое…?
Ев отби встрани и спря сред облак прах. Вече бяха навлезли поне два километра в общината на Хейвън; до фермата на стария Гарик имаше още пет-шест.
— Недей да мислиш и не говори… Само ми кажи аз какво си мисля…
„— Tout finie“. Мислиш си „la guerre est finie“, ама си луд, защото никой не може да чете чужди мисли, понеже…
Дуган млъкна. После бавно извърна глава и погледна към Ев. Направо се чу как сухожилията във врата му изскърцаха. Зениците му се бяха разширили като монети.
— „La guerre est finie“ — прошепна той. — Това си мислеше и че дъхът й бил като лакрица…
— Анасон — поправи го Ев и се засмя, защото си спомни белите й бедра и сладкото й стегнато дупе.
— … и видях граната в снега… За Бога, какво става?
Ев си беше представил червен трактор стар модел.
— А сега за какво си мисля?
— За трактор — изсумтя Дуган. — Модел „Фармол“. Само че си му поставил неоригинални гуми. Баща ми имаше „Фармол“, затова знам, че трябват други гуми…
Дуган внезапно се извърна, напипа дръжката на вратата на джипа, отвори и повърна навън.
12
— Рут веднъж ме помоли, ако аз отслужвам погребението й, да прочета Проповедта на планината — говореше преподобният Гурингър с благ методистки глас, който несъмнено би допаднал на Доналд Хартли. — Затова изпълнявам желанието й, макар…
(„la guerre мислиш за la guerre est“)
Преподобният Гурингър замлъкна и по лицето му се появи бегло изражение на изненада и загриженост. Някой по-наблюдателен тип веднага би решил, че в стомаха му се е събрал малко газ и той се опитва да сподави неволно уригване.
— …да смятам, че покойницата заслужава и друга част от Свещеното писание. Текстът, който имам предвид…
Гурингър пак се сепна и отново смръщи леко лице.