— Господи, та това е чак от Уилинг! — простена Дуган. — Как…
Ев изключи радиото и каза:
— А сега искам да чуеш главата ми.
Дуган го изгледа втрещено. Дивотиите на дъртака определено надминаваха и „Алиса в страната на чудесата“.
— Какви ги плещиш, по дяволите?
— Недей да спориш, ами направи каквото ти казвам. — Ев се поотдръпна и му поднесе тила си. — На черепа ми има две стоманени пластинки още от войната. По-голямата е там отзад, дето не расте коса. Виждаш ли белега?
— Да, но…
— Хайде, че няма време! Доближи си ухото до него и слушай!
Дуган се подчини и изведнъж усети как се пренася в света на нереалността. От тила на стареца се носеше музика. Не се чуваше много хубаво и звучеше някак отдалече, но се познаваше. В момента Франк Синатра пееше „Ню Йорк, Ню Йорк“.
Буч Дуган се изкиска, после се разсмя, а след малко вече ревеше, хванал се с две ръце за стомаха. Намираше се някъде на майната си и то в компанията на старец, чиято глава незнайно как се бе превърнала в мюзикбокс. Това тук надминаваше и шоуто на Рипли „Ако щеш вярвай“.
От смях на Буч чак му потекоха сълзи от очите…
Мазолестата десница на стареца внезапно се стрелна и го шамароса по лицето. От болка и възмущение, че го пляскат като малко дете, Буч мигновено заряза истерията си и се хвана за бузата.
— Музиката в главата ми започна горе-долу десетина дена преди да напусна града — мрачно продължи Ев. — Тя се усилваше, когато се движех в тази посока и това би трябвало да ми направи впечатление още тогава, ама не му обърнах внимание. Сега също звучи много силно. Всичко е някак си усилено. Затова нямам време да се занимавам с тебе и твоите емоционални изблици. Стягай се и да тръгваме.
По лицето на Дуган се разля такава червенина, че напълно закри петното от ръката на Ев. „Емоционални изблици“. Добре го каза старецът. Първо повърна, а после изпадна в истерия като ученичка. Хубава работа, няма що.
— Готов съм — рече той.
— Повярва ли най-сетне, че тук става нещо? Че нещо в Хейвън се е променило?
— Да… ъ-ъ-ъ… — Дуган преглътна мъчително. — Да.
— Добре. — Ев настъпи газта и отново подкара. — Та това нещо промени целия град. Всички, без мене. Е, в главата ми понякога звучи музика, ама друго няма. Не чета чужди мисли и не ми хрумват идеи.
— За какво говориш? Какви „идеи“?
— Всякакви. — Стрелката на скоростомера стигна сто и тръгна още по-нагоре. — Работата е там, че не разполагам с никакви доказателства за нищо. Ти също ме смяташе за ненормален, нали?
Дуган кимна. Беше се вкопчил в арматурното табло, защото стомахът му пак се бунтуваше. Пък и слънцето направо го заслепяваше, особено с отблясъците по хрома на предния капак.
— Точно като оня репортер и сестрите в болницата — продължи Ев. — Обаче аз съм убеден, че в гората има нещо и възнамерявам да го намеря. Ще го снимаме и ще го разгласим навсякъде, та после дано успеем да открием Дейвид, но дори и да не успеем, сме длъжни да спрем това чудо, преди да е станало твърде късно. На всяка цена.
Стрелката на скоростомера вече сочеше сто и трийсет.
— Колко остава? — запита със стиснати зъби Дуган.
Всеки момент щеше да повърне и затова се молеше да пристигнат по-бързо там, където отиваха.
— Най-много километър и половина — отвърна Ев. — Мястото е фермата на стария Гарик.
„Слава Богу“, помисли Дуган.
14
— Не е Гард — рече Боби. — Той още спи мъртвопиян на верандата.
— Откъде знаеш? — запита Адли Маккийн. — Нали не можеш да му четеш мислите?
— Мога — отвърна Боби. — Всеки ден ги чета все по-добре. В момента той е на верандата, уверявам ви. Спи и сънува как кара ски.
А те я изгледаха мълчаливо: десетина мъже, застанали на улицата пред „Хейвън Лънч“, от другата страна на методистката църква.
— Кой е тогава? — попита накрая Джо Съмърфийлд.
— Не знам — каза Боби. — Но не е Гард.
Тя леко се олюляваше, а лицето й бе като на петдесет годишна жена. Изобщо не си личеше, че е само на трийсет и седем. От умора и изтощение под очите й имаше тъмнокафяви кръгове. Мъжете около нея обаче сякаш не го забелязваха.
Откъм църквата долетяха звуците на химна „Слава, слава, Тебе Господи“.
— Аз пък знам кой е — внезапно рече Дик Алисън. В очите му проблясваше някаква особена омраза. — Това може да е само един човек. Оня с метала в главата си.
— Ев Хилман! — възкликна Нют. — Господи!
— Трябва да направим нещо — намеси се Джъд Таркингтън. — Копелдаците вече са твърде близо. Адли, иди да вземеш няколко пушки от магазина за железария.
— Ясно.
— Вземете ги, но не ги използвайте — каза Боби и погледът й обходи мъжете един по един. — Нито срещу Хилман, нито срещу ченгето. Особено срещу ченгето. В момента в Хейвън не можем да си позволим да се забъркваме в никакви допълнителни истории и разследвания. Първо трябва да приключим