Досега това се бе случвало на два пъти, все около три сутринта. Боби явно предполагаше, че Гардънър спи дълбоко, поради комбинацията от тежка работа, много пиене и приспивателно. Таблетките валиум наистина намаляваха, ала Гардънър не ги вземаше, както смяташе Боби, а ги пускаше в тоалетната.
На него не му беше съвсем ясно защо прави така, нито знаеше защо излъга Боби за онова, което бе видял в неделя следобед. Всъщност фактът, че всяка вечер пускаше по таблетка валиум в тоалетната, не беше съвсем лъжа, понеже Боби никога не го попита направо какво прави с тези таблетки; тя просто гледаше намаляващото им количество и стигаше до погрешни изводи, които Гардънър не си даваше зор да коригира.
Както не си даде зор да й промени схващането и за непробудния му сън. А в действителност той страдаше от безсъние. Каквото и количество алкохол да погълнеше, Гардънър все не можеше да заспи. Обикновено лежеше в някакво полубудно състояние, при което заспиваше ли за малко, върху съзнанието му сякаш лягаха ивици сиво було, като непрани дамски чорапи.
Първият път, когато в ранните утринни часове Гардънър видя как фаровете окъпаха стената на гостната, той веднага стана и надзърна през прозореца. По алеята към къщата идваше огромен кадилак. Погледна си часовника и си рече: „Сигурно е мафията… Иначе кой друг би пристигнал в три сутринта вдън гори тилилейски, и то с кадилак?“
Само че после, когато някой запали лампата на верандата, Гардънър забеляза регистрационната табела на колата: КАЙЛ-1. А мафиозите едва ли си пишеха малките имена по колите.
Отвътре слязоха четирима мъже и една жена, към които се присъедини и Боби. Тя бе облечена, но боса. От мъжете Гардънър познаваше двама: Дик Алисън — шефа на пожарната команда и Кайл Арчинбърг — местен посредник при сделки с недвижими имоти и собственик на кадилака. Другите двама също му бяха бегло известни. А жената беше Хейзъл Маккрийди.
Те постояха малко и после Боби ги поведе към бараката отзад. Същата, с големия катинар на вратата.
Гардънър си рече: „Може би не е зле и аз да изляза, за да видя какво става“. Само че вместо това се върна в леглото. Изобщо не му се доближаваше до бараката. Боеше се от нея. Или от онова, което беше вътре.
Легна и се унесе в неспокойна дрямка.
На сутринта и от кадилака, и от гостите на Боби нямаше нито следа. А самата Боби изглеждаше много по-бодра и отпочинала, дори Гардънър не помнеше да я е виждал такава, откакто се беше върнал при нея. Затова лека-полека той започна да убеждава сам себе си, че всичко онова е било сън — не точно делириум тременс, ама нещо подобно — като духа, изплъзнал се от бутилката. Но преди четири нощи КАЙЛ-1 пристигна отново. Бяха същите хора, пак се срещнаха с Боби и отидоха в бараката.
Гард се отпусна в люлеещия се стол на Боби и заопипва за бутилката уиски, която си беше донесъл още сутринта. Намери я и бавно я надигна, отпи и усети как течният огън се разстила в стомаха му. Джипът вече изобщо не се чуваше, беше изчезнал като сън. А може би наистина бе сън. В момента всичко му се виждаше като сън. Какво се пееше в онази песен на Пол Саймън? „Мичиган го виждам като в сън“. Да, сър. Мичиган, странни кораби, закопани в земята, джипове чероки и среднощни кадилаци. Щом пиеш достатъчно, всичко се превръща в сън, нали?
„Ама не е така. Онези с кадилака бяха баш шефовете, дето ще поемат нещата в свои ръце. Като Даласката полиция. Като добрия Тед с неговите реактори. Какво им даваш, Боби? Как ги правиш по-печени и от местните гении? Старата Боби едва ли щеше да направи този номер, ама на Новата и Подобрена Боби не й пука. И какъв ли е отговорът на всичко това? Има ли такъв?“
— Всичките са гяволи! — внезапно кресна Гардънър, после глътна остатъка от уискито и захвърли бутилката в храстите. — Гяволи! — повтори той и припадна.
16
— Оня тип ни видя — отбеляза Буч, докато джипът прекосяваше градината по диагонал и мачкаше почти двуметровите стъбла на царевицата и слънчогледа.
— Все ми е едно — отвърна Ев, здраво сграбчил волана. Излязоха на другия край на градината и колелата на джипа вече газеха някакви тикви, които изглеждаха презрели, макар и да им беше още рано. Долнищата им бяха странно бледи, а отвътре розовееха неприятно, като човешка плът. — Ако досега не знаят къде се намираме, значи греша за всичко останало… виж! Не ти ли казах?
Пред тях се виждаха утъпкани следи от колела, които водеха към гората. Ев подкара по тях.
— Лицето му беше цялото в кръв — продължи Дуган и преглътна. Вече едвам издържаше. Главата го болеше непоносимо и му се струваше, че всичките му пломби вибрират като полудели. Стомахът му отново буйстваше. — И ризата. Сякаш някой тъкмо го бе ударил по… Спри, моля ти се! Пак ще повръщам.