Ев настъпи спирачките. Дуган отвори вратата и се надвеси навън, после повърна някаква рядка жълтеникава течност и за миг притвори очи. Виеше му се свят.
А в главата му шумоляха и нашепваха безброй гласчета.
„(Гард ги е видял и вика за помощ)“
„(колко са)“
„(двама с джип отиват)“
— Виж какво, Хилман — Буч чу собствения си глас, който сякаш идваше много отдалеч, — не искам да те разочаровам, но се чувствам адски зле.
— Допусках го. — Думите на Ев Хилман достигаха до него с ехо, като че ли през затворен кънтящ коридор. Буч някак си успя да се придърпа на седалката, но не му останаха сили да затвори вратата. Чувстваше се отпаднал като новородено коте. — Това е защото организмът ти нямаше време да свикне, а тъкмо сега се намираме сред най-силното излъчване. Чакай малко. Мисля, че имам нещо за тебе, дето ще те оправи. Дай Боже.
Ев натисна копчето за автоматично смъкване на задния прозорец, слезе от джипа, отвори капака и измъкна чувала от зебло. После го премести отпред, погледна Дуган и се намръщи. Лицето на полицая бе пожълтяло като восък. Той седеше със затворени очи и дъхът излизаше на пресекулки от посинелите му устни. Ев дори се зачуди как на него самия му нямаше нищо, абсолютно нищичко.
— Дръж се, приятелче — рече той и сряза с джобното си ножче връвта на чувала.
— … зле съм… — изхриптя Дуган и пак повърна кафеникава слуз. Ев видя, че в нея имаше и три зъба.
От чувала той извади лека пластмасова бутилка кислород или плосък респиратор, както я нарече продавачът в онова магазинче за медицинска техника. После смъкна златистото фолио на опаковката на маркуча, който излизаше от респиратора и отдолу се показа метален женски конектор. След това пак бръкна в чувала и взе лъскава пластмасова лицева маска, подобна на онези, с които са оборудвани големите реактивни самолети. От нея също излизаше маркуч, завършващ с мъжки конектор и дихателен вентил.
„Ако това чудо не проработи, както ми го описа оня тип в магазина, това приятелче тук като нищо ще хвърли топа в ръцете ми“.
Ев ловко напъха мъжкия конектор на маската в женския на маркуча откъм кислородната бутилка и цялата работа му се видя като неистов полов акт, даващ живот на Дуган. Отвътре се чу съскането, с което кислородът нахлуваше в маската. Дотук добре. Апаратът работеше.
Той се надвеси над Дуган, прикрепи маската към носа и устата му и затегна закопчалките. После нетърпеливо зачака да види какво ще стане. Ако Дуган не се оправеше за двайсет-трийсет секунди, сигурно нямаше да прескочи трапа. Вярно, Дейвид бе изчезнал, а Хили лежеше в кома в болницата, но дори и това не му даваше право да излага на опасност живота на Дуган, който дори не подозираше в каква каша ще се забърка.
Изминаха двайсет секунди. После трийсет.
Ев включи на задна скорост, за да обърне в градината на Боби Андерсън, но точно тогава Дуган въздъхна, размърда се и широко отвори сините си очи над маската. Лицето му бе пооправило малко цвета си.
— Какво, по дяволите… — започна той и посегна към маската.
— Остави я — рече Ев и постави ръка с разкривени от артрита пръсти върху лакътя му. — Именно външният въздух те отрови. Да не искаш пак да ти призлее?
— Добре — подчини се Дуган и маската се размърда от движението на устните му. — Колко време ще изкара?
— Около двайсет и пет минути, според продавача. Макар че клапанът се задейства с подналягане, така че кислородът ще се подава само когато си поемаш дъх. Най-добре е от време на време да сваляш маската и да си я поставяш пак, щом усетиш, че се замайваш. Ще ми се да продължим, ако смяташ, че ще издържиш. Мястото трябва да е съвсем близо… Трябва да го намерим.
Буч Дуган кимна.
Джипът отново тръгна напред. Дуган оглеждаше заобикалящата ги гора. Беше твърде тихо. Нито птици, нито животни. Нищо. Странно. „Дяволски странно“.
Някъде в дъното на съзнанието му се чуваше далечен шепот, като нечисто уловена програма на къси вълни.
— Какво изобщо става тук, дявол да го вземе? — запита той и погледна към Ев.
— Скоро ще узнаем.
Без да откъсва очи от коловозите на черния път, Ев шофираше и ровеше в чувала. Дуган трепна, защото шасито на джипа закачи някакъв пън, отрязан по-високо от останалите.
Ев измъкна огромен допотопен пищов 45-и калибър, останал вероятно чак от Първата световна война.
— Твой ли е? — попита Дуган. Кислородът го свестяваше поразително бързо.
— Аха. Знаеш как да си служиш с него, нали?
— Да — отвърна той, макар и патлакът да му приличаше на антикварна вещ.