Все пак положението се контролираше и „ставането“ щеше да продължи. Това беше най-важното.
Гурингър държеше отворената Библия в ръка и вятърът небрежно разлистваше страниците й. Той бавно вдигна другата си ръка. Събралите се около гроба на Рут сведоха глави.
— Почивай в мир. Амин.
Опечалените вдигнаха погледи, а Гурингър се усмихна:
— В читалището има газирани напитки. Който иска може да се отбие за Бог да прости.
Край на Втора част.
21
Кайл внимателно бръкна в джоба на панталона на Боби, порови малко и измъкна ключовете й, огледа ги и отдели оня за катинара на бараката. После го напъха в процепа, но не го завъртя, за да отключи, а спря и се огледа.
Адли и Джо Съмърфийлд зорко пазеха Дуган, който продължаваше да седи зад волана на джипа. На Буч му беше все по-трудно да поема кислород от маската. Стрелката на резервоара от пет минути стоеше на червено. Кайл отиде при другите двама.
— Иди да провериш оня пияница — нареди той на Джо Съмърфийлд. — Има вид на съвсем гроги, ама не му вярвам.
Джо прекоси двора, прескочи парапета на верандата и внимателно огледа Гардънър, като се мръщеше гнусливо на дъха му. Този път нямаше никаква преструвка: Гардънър наистина бе измъкнал нова бутилка скоч и сега спеше, натряскан до козирката.
Докато чакаха Джо да се върне, Кайл каза:
— Боби най-вероятно ще умре. Веднага след това ще се отърва от този алкохолик.
— Поркан е като кирка — доложи върналия се Джо.
Кайл кимна и отключи бараката, а Джо и Адли останаха да пазят ченгето. Той свали катинара и пооткрехна вратата и отвътре лумна ярка зелена светлина, толкова ярка, че почти затъмни слънчевата. Чуваше се и някакъв особен шум като от плискане на течност. Все едно (но не съвсем) работеха бъркачки.
Кайл неволно отстъпи крачка назад, лицето му се изопна от ужас и отвращение. Призляваше му само от миризмата: плътна, органична и зловонна, макар и да съзнаваше — като всички, впрочем, — че в момента двойнствената природа на томичукалата търсеше своето сливане в едно. Танцът на заблудата бе почти приключил.
Първо бяха вонята и плискането на течността, после се появи втори звук, наподобяващ последните издихания на давещо се куче.
Досега Кайл бе идвал в бараката на два пъти, но си спомняше съвсем малко. Знаеше, разбира се, че това е добро и много важно място, ускоряващо собственото му „ставане“, но от друга страна човешката му част продължаваше да изпитва суеверен страх от него.
Той се върна при Адли и Джо.
— Не можем да изчакаме останалите. Трябва веднага да вкараме Боби вътре, ако изобщо все още е възможно да й спасим живота.
Докато говореше, Кайл видя, че полицаят си е свалил маската и я беше оставил на седалката до него. Явно кислородът бе свършил. Слава Богу. Нали и Адли беше казал същото още там, в гората — че без сгъстения си въздух няма да мисли толкова за бягство.
— Дръж ченгето под око — нареди му той. — А ти, Джо, ела да ми помогнеш с Боби.
— Да я вкараш в бараката ли?
— Не! Да я заведа да види лъвовете в зоопарка! — кресна Кайл. — Че къде иначе, ако не в бараката!
— Не… Не ми се влиза там… Още не…
Джо погледна зелената светлина, после извърна очи към Кайл и по устните му заигра смутена и уплашена усмивка.
— Остави го, аз ще ти помогна — меко рече Адли. — Боби е свестен човек. Жалко ще е да я загубим, преди да сме свършили всичко.
— Добре — отвърна Кайл и добави към Джо: — А ти пази ченгето. Ще те убия, ако го изтървеш.
— Няма — каза Джо. Сконфузената усмивка още стоеше на лицето му, но в очите му се четеше облекчение. — Ще го опазя, бъди спокоен.
— И внимавай — сепна ги отпадналият глас на Боби.
Кайл я погледна за миг, после отново се обърна към Джо, а той извърна очи, за да избегне убийственото презрение в погледа му, но едновременно с това се стараеше да не гледа към бараката и струящата от нея светлина, придружавана от онези особени плискащи звуци.
— Хайде, Адли — каза най-сетне Кайл. — Дай да внесем Боби вътре. Колкото по-рано, толкова по-добре.
Адли Маккийн, оплешивяващ здравеняк на около петдесет години, се поколеба за миг.
— Чакай малко, Кайл… — Той облиза устни. — Кажи ми… Там вътре де… Кофти ли е?
— Не си спомням — отговори Кайл. — Сещам се само, че като излязох, се чувствах чудесно. Сякаш знаех повече, можех повече.