Той някак си се изправи на крака, заобиколи със залитане къщата, за да не се вижда от пътя, и повърна. В повърнатото имаше и кръв, ала това не го учуди. Не му беше за първи път, макар сега кръвта да бе значително повече отпреди.
Въпреки черната дупка му се бяха присънили някакви зловещи кошмари. Идваха разни хора, после си отиваха и бяха толкова много, че им трябваше само духовата музика в Далас.
„(полицията, Даласката полиция беше тук, драги, а ти така се матира, че дори не ги видя, глупак такъв)“
Кошмари, какво друго.
Той прескочи бълвоча между краката си. С всеки удар на сърцето му светът трептеше разфокусирано и Гардънър изведнъж осъзна, че е бил на косъм от смъртта. Всъщност неговото си беше чисто самоубийство, макар и бавно. Той се подпря на къщата и облегна чело на лакътя си.
— Добре ли сте, господин Гардънър?
— А? — трепна Гардънър и подскочи от изненада.
Сърцето му бясно тупна два пъти, после спря сякаш за цяла вечност и след това заработи така учестено, че ритъмът му стана като картечница. Главоболието му изведнъж премина всякакви граници. Той извърна глава.
Зад него стоеше Боби Тремейн, леко смутен, но и някак поразвеселен. Не си личеше, че съжалява, задето бе изкарал акъла на Гардънър.
— Извинете, сър. Съвсем не исках да ви стряскам…
„Да, ама го направи, майка ти мръсна, и го знаеш чудесно“.
Момчето примигна няколко пъти. Явно беше доловило мисълта му. Гардънър обаче не даваше пет пари.
— Къде е Боби? — попита той.
— Аз… ъ-ъ-ъ…
— За тебе знам къде си. Виждам те пред себе си. Къде е Боби?
— Ще ви кажа — отвърна Боби Тремейн.
Лицето му изведнъж стана много открито и честно, с прям поглед. Гардънър чак си спомни за времето, когато учителстваше. Точно така изглеждаха всичките му ученици, прекарали зимния си уикенд в планината на ски, чукане на мадами и пиене, когато почваха да му обясняват, че за днес не са подготвени, понеже в събота майка им внезапно починала.
— Давай тогава — подкани го Гардънър.
Той се облегна на дървената стена на къщата и впери поглед в юношата, окъпан от червеникавото зарево на залеза. Зад него се виждаше бараката, заключена с катинара и с картони на прозорците.
Същата барака присъстваше и в съня му, спомни си Гардънър.
„Дали пък наистина беше сън? Или просто не искаш да си признаеш, че е било действителност?“
Известно време момчето изглеждаше истински объркано от циничното изражение на Гардънър, после рече:
— Госпожица Андерсън получи топлинен удар. Няколко души са я намерили близо до кораба и веднага са я откарали в болницата в Дери. А вие бяхте в несвяст.
Гардънър бързо се окопити.
— Какво е състоянието й сега? — попита той.
— Не зная. Мъжете още не са се върнали, нито са се обаждали. Поне от три часа насам, откакто аз съм тук.
Гард се отблъсна от стената и почна да обикаля къщата, като се бореше с тежкия махмурлук. Очакваше момчето да го излъже и вероятно то действително го бе излъгало за това, какво е станало с Боби, само че в думите му се усещаше и частица истина: Боби беше болна, ранена или нещо друго. И това обясняваше онези призрачни посещения, които си мислеше, че е видял насън. Явно Боби ги беше повикала с телепатията. Точно така. Разбира се, че го е направила. Телепатията, най-големият трик на седмицата. Само в Хейвън, дами и гущери…
— Къде отивате? — запита Тремейн. Гласът му внезапно бе станал рязък и пронизителен.
— В Дери.
Гардънър вече бе излязъл на алеята, където стоеше пикапът на Боби. До него беше паркиран жълтият додж чалънджър на Тремейн. Той извърна поглед към момчето. Залезът рисуваше остри черни и червени сенки по лицето му и го правеше да изглежда като индианец. Погледна го още по-изпитателно и му стана безпощадно ясно, че всъщност нямаше да отиде никъде. Просто това момче с бързия си автомобил и боксьорските си плещи съвсем не бе оставено тук само за да му съобщи лошите вести в момента, в който Гард успееше да избълва обратно достатъчно от изпития алкохол и да се върне между живите.
„Нима трябва да повярвам, че Боби е копаела като луда в гората, та чак е получила слънчев удар, а през това време верният й приятел е спал на верандата, пиян като чеп. Дали пък? Само дето тя ми каза, че отива на погребението на онази жена, Рут Маккосланд. Още щом отиде в града, аз се замислих за видяното от мене в неделя и почнах да пия… Така става винаги, не знам защо. Естествено, възможно е Боби да е била на погребението, да се е върнала да си смени дрехите и да е отишла да копае, където да е припаднала от жегата, само че изобщо не е било така. Този младеж ме лъжеше. Пишеше го на лицето му. Слава Богу, че не може да прочете мислите ми.“