— Според мен госпожица Андерсън би предпочела да останете тук, за да не изостава работата — тихо каза Боби Тремейн.
— Така ли мислиш?
— Така мислим всички.
Тремейн за миг сякаш се смути още повече, пристъпи от крак на крак и го изгледа недоверчиво. „Не очакваше, че любимият пияница на Боби още може да хапе, нали?“ Тази мисъл го накара да си спомни нещо друго и той пак погледна момчето на светлината на залеза, която вече преминаваше в сиворозова. Боксьорски плещи, красиво лице с трапчинка на брадичката, сякаш излязло изпод четката на Алекс Гордън или Бърни Райтсън, широк гръден кош и тънък кръст. Боби Тремейн, мечтата на американската младеж. Нищо чудно, че онази мадама, Стефани Колсън, бе хлътнала до уши по него. Само че хлътналите му и меки устни никак не се връзваха с останалото, рече си Гардънър. От друга страна не неговите зъби падаха, а на онези като Тремейн.
„Добре де, но защо са го пратили тук?“
„За да ме пази. Да ме държи мирен. Нещо такова.“
— Хубаво — рече той примирено и сговорчиво. — Щом всички мислите така.
Тремейн се поотпусна и побърза да заяви:
— Наистина, това е най-доброто решение, господин Гардънър.
— Идеално. Заповядай вътре да си направим кафе. Бих пийнал една-две чаши. В главата ми все едно бият тъпани. Пък и утре сутринта трябва да станем много рано… — Той млъкна и изгледа Тремейн. — Ти също ще помагаш, нали? Затова са те пратили, предполагам.
— Ъ-ъ-ъ… Да, сър.
Гардънър кимна. После погледна към бараката и на фона на залеза видя как през картоните на прозорците се процежда зелена светлина. За миг му се стори, че част от кошмара му отново оживява: някакви ужасяващи обущари чукаха и тропаха с непознати инструменти, целите озарени в зелено. Не помнеше друг път блясъкът да е бил толкова силен, а и забеляза, че когато Тремейн погледна в тази посока, очите му веднага отскочиха уплашено встрани.
В главата на Гардънър, не съвсем неоснователно, прозвучаха думите на стара песен, после изчезнаха, както бяха дошли:
„Не знам какво правят, но чувам, че се смеят често зад зелената врата… Каква ли тайна има там, зад нея?“
На всичкото отгоре наистина се чуваше някакъв звук. Слаб, ритмичен… дори неясен, но определено неприятен.
Двамата с Тремейн потръпнаха. Гардънър тръгна към къщата и момчето побърза да го последва.
— Чудесно — каза Гардънър, все едно че разговорът изобщо не бе спирал. — Тъкмо имам нужда от помощ. Боби смяташе, че след около две седмици трябва да попаднем на нещо като люк и да влезем вътре…
— Да, знам — прекъсна го Тремейн.
— Но това беше при условие, че работим и двамата.
— О, не се безпокойте за работата — усмихна се момчето. — С вас винаги ще има втори човек.
По гърба на Гардънър пробяга хладна тръпка.
— Нима?
— Разбира се, сър. Няма проблеми.
— Докато Боби се върне, нали?
— Дотогава — съгласи се Тремейн.
„Само дето той не мисли, че Боби някога ще се върне“.
— Ясно — отвърна Гард. — Време е за кафе. После можем и да похапнем нещо.
— Нямам нищо против.
Те влязоха в къщата и оставиха бараката да шуми и мърмори на себе си в настъпващия здрач. Със залеза на слънцето процеждащата се през процепите зелена светлина ставаше все по-ярка и ослепителна. Тук-там тя стигаше чак до земята и образуваше светещи зелени ивици, в една от които скочи щурец и след малко бе мъртъв.
ДЕСЕТ: ХРОНИКА НА ДНИТЕ — ГРАДЪТ: КРАЙ
1
„Четвъртък, 28 юли:“
Буч Дуган се събуди в собственото си легло в Дери точно в 3:05 сутринта. Той отметна завивките и спусна крака на пода. От съня очите му бяха замаяни, а лицето — подпухнало. Дрехите, с които беше облечен предишния ден, когато ходиха със стареца до Хейвън, лежаха на стола до малкото бюро. В джоба на ризата му имаше химикалка, за която той сега се беше сетил. Трябваше му. Това сякаш бе единствената мисъл, която умът му допускаше.
Дуган стана, отиде до стола, взе химикалката и захвърли ризата на пода, после седна и поседя така няколко секунди, като се вглеждаше в мрака и очакваше следващата мисъл.
Беше влязъл в бараката на Андерсън, ала оттам излезе много малка част от него. Изглеждаше някак смален и свит, нямаше ясни спомени за нищо. В момента дори не знаеше как се казва. Нито помнеше как го бяха откарали до разделителната линия между Хейвън и Троя с наетия от Хилман джип и как после седна зад волана, след като Адли Маккийн се измъкна от кабината и се премести в кадилака на Кайл Арчинбърг. Не си спомняше и как бе откарал джипа до Дери. Но всичко това се беше случило.