— Ще се справиш ли, Джони? — обърна се Гард към директора на прогимназията.
Ендърс стана, намръщи се и скръсти ръце отзад. Изглеждаше страхотно уморен, но все пак успя да се усмихне измъчено. Само това, че погледна към кораба, сякаш го освежи. От ъгълчето на едното му око се стичаше тънка струйка кръв, като малка алена сълза. Явно беше получил някакво миниатюрно разкъсване. „От близостта на кораба е“, рече си Гардънър. Например Боби Тремейн още през първия от двата дни, когато му „помагаше“, направо бе изплюл последните си зъби със скоростта на картечница, и то веднага щом доближи кораба.
Помисли да каже на Ендърс, че от дясното му око тече нещо, ала после реши да го остави сам да усети. Човекът щеше да се оправи. Вероятно. Пък и да не се оправеше, голяма работа. Тази последната мисъл накара Гардънър да се възмути от себе си.
„Няма какво да се възмущаваш. Нима още се заблуждаваш, че в тези типове е останало нещо човешко? Съвземи се, Гард!“
Той тръгна надолу по склона, но след малко спря при последния дънер, отвъд който каменистата почва преминаваше в здрава скала и вдигна от земята някакво евтино транзисторче, направено от жълта удароустойчива пластмаса. Към него бе прикрепена платка от калкулатор „Шарп“. И батерии, естествено.
После се изправи и като си тананикаше, стигна до изкопа, където млъкна и се загледа в гигантския сив корпус на кораба. Гледката не го освежи никак, а по-скоро го изпълни с тих ужас и смътен страх.
„Ама продължаваш да се надяваш, нали? Признай си. Ключът към всичко трябва да е някъде тук…“
Страхът му обаче някак си изяждаше надеждата и според него тя скоро щеше да изчезне.
Разкопките на възвишението вече бяха оголили значителна част от едната страна на кораба, но едновременно с това ръбът на изкопа се беше отдалечил и сега човек не можеше да докосне с ръка сивкавия метал. Слава Богу, рече си Гардънър. Иначе от всяко докосване главата му се превръщаше в огромен говорител и почваше да го боли. Напоследък не кървеше всеки път като се допреше до корпуса (а понякога нямаше как да избегне допира), затова пък радиопрограмите веднага гръмваха в главата му, и то с такава сила, че веднъж-дваж от носа и ушите му рукваше кръв. На моменти Гардънър дори се питаше колко му остава да живее, но и този въпрос му се виждаше безсмислен. Още от онази сутрин, когато се бе събудил на вълнолома в Ню Хампшир, той знаеше, че дните му са преброени. Добре разбираше, че е болен, само дето не беше чак толкова болен, че да не види цялата ирония на ситуацията, в която понастоящем се намираше: след като си съдра задника от бачкане по разкопките на това чудо и работи с какви ли не машини и джунджурии и след като издържа толкова време, колкото никой друг от останалите капутчета не би могъл да изкара, без да хвърли топа от преумора, сега щеше да стане така, че нямаше да може да влезе в кораба през онзи люк, на който според Боби рано или късно щяха да попаднат. Ала Гардънър бе твърдо решил да опита. Без никакво колебание.
Той си напъха ботуша във въжената примка, затегна възела и мушна транзисторчето в джоба на ризата си.
— Давай, Джони. Пускай леко надолу.
Ендърс завъртя лебедката и Гардънър започна да се спуска надолу. До него сивият метален корпус се издигаше нагоре със същата скорост.
Ето ти начин да се отърват от него бързо и лесно. Трябваше само да изпратят телепатична заповед на Ендърс: „Пусни лебедката, Джон. Нямаме повече нужда от него“. И Гардънър щеше да прелети дванайсетте метра и да пльосне долу на скалата. Край.
От друга страна той така или иначе зависеше от тях по всяко време, но допускаше, че колкото и да не им се иска, няма как да не признават ползата от него. Да вземем онзи хлапак, Тремейн. Млад и здрав като бик, ама не издържа и два дни. Ендърс може би щеше да изкара днес, ако е рекъл Господ, ала Гардънър си залагаше часовника и златната верижка (каква златна верижка, ха-ха-ха?), че още утре щяха да му пратят някой друг да го дебне.
„Боби била добре“.
„Глупости. Ако не се беше върнал, тя сигурно щеше да умре“.
„Но въпреки всичко Боби се справяше далеч по-мъжки от Ендърс и Тремейн…“
Тук съзнанието му безмилостно добави: „Да, ама Боби влизаше в бараката с онези другите, а Тремейн и Ендърс никога не са били вътре…“ Може би там е разликата.
Какво ли има в проклетата барака? Десет хиляди ангели, танцуващи върху главичката на карфица? Призракът на Джеймс Дийн? Плащеницата от Торино? Какво?