Гардънър не знаеше.
Кракът му опря дъното.
— Долу съм! — кресна той.
На ръба на изкопа се показа лицето на Ендърс, далечно и дребно. Зад него се виждаше късче синьо небе, и то смалено до неузнаваемост. В главата му зашушна дрезгавият глас на клаустрофобията.
Тук долу разстоянието между корпуса на кораба и покритата със сребриста мрежа стена на изкопа беше много малко. Гардънър трябваше да се движи внимателно, за да не докосва странния метал, от който мозъкът му сякаш избухваше.
Скалата бе доста потъмняла. Той клекна и прекара пръсти по нея. Влагата си я биваше: от една седмица насам с всеки изминал ден се процеждаше все повече вода.
При първото си слизане тази сутрин Гард носеше със себе си нещо като сешоар, с чиято помощ изрови квадратна дупка в скалата със страна около десет сантиметра и дълбочина не повече от половин метър. Сега той отвори чантата с инструменти, извади от нея електрическо фенерче и светна в дупката.
На дъното имаше вода.
Гардънър се изправи и викна нагоре:
— Спусни маркуча!
— … какво…? — долетя до него някак извинителният отговор на Ендърс.
Гардънър въздъхна и за сетен път се запита колко ли още ще издържи в тая лудница. Използваха всякакви загадъчни машини и инструменти, ама никой не се беше сетил да прекара някакво вътрешно разговорно устройство от типа на интерком между дъното на изкопа и горе, та се налагаше да си крещят до прегракване.
„В това отношение хитроумните им идеи хич ги няма. За какво им е да мислят за интеркоми, след като могат да четат мисли? Не забравяй, че тук само ти си човек“.
— Маркуча! — ревна той. — Спусни долу тъпия маркуч, копеле проклето!
— … добре…
Гардънър зачака маркуча и в същото време му се щеше да е някъде другаде, молеше се да може някак да си внуши, че всичко това е само кошмар.
Не ставаше. Вярно, корабът беше екзотично налудничав, но и някак твърде прозаичен, за да е сън: също като острата миризма на пот от тялото на Джон Ендърс и собствения му алкохолен дъх или впитата в чатала му примка от клупа на въжето, с което го спуснаха, и грубата влажна скала под него.
„Къде е Боби, Гард? Мъртва ли е?“
Не. Не допускаше да е мъртва, но бе убеден, че е много болна. Нещо й се беше случило в сряда. Тоя ден май на всички им се беше случило нещо. Гардънър не можеше да си спомни хубаво и все пак беше абсолютно убеден, че в сряда не бе имал нито обичайната черна дупка в съзнанието, нито бе изпаднал в пълна пиянска забрава. Щеше да е по-добре за него, ала знаеше, че не е така. Просто в сряда онези се опитаха да прикрият нещо и именно тогава бе пострадала Боби… Ранена или друго…
„Само че никой не говори за това“.
Боби Тремейн: „Боби ли? Повярвайте, господин Гардънър, нищо й няма. Призля й от слънцето, ама скоро ще се оправи. Пък и трябва да си почине и вие го знаете най-добре, нали?“
Звучеше толкова искрено и чистосърдечно, че човек направо би повярвал, че хлапето говори истината, стига да не бе видял особения поглед на очите му.
Той си представяше как отива при тях — при онези, които в себе си вече наричаше Хората от бараката — и ги пита какво е станало с Боби.
Нют Берингър: „Още малко и ще ни каже, че сме Даласката полиция.“
Тук всички сигурно щяха да се разкикотят и да викат: Ние сме Даласката полиция, така ли? Ще умрем от смях. Забавно, наистина. Чак му идеше да изпищи.
„Вероятно затова толкова ме напира отвътре“, рече си Гардънър. „Пищенето, имам предвид“.
Той стоеше в изкопа до необозримия чуждоземен кораб и чакаше маркуча. Внезапно в главата му като предсмъртен вик прозвуча ужасяващият край на „Фермата“ от Джордж Оруел. Интересно как човек помнеше някои неща наизуст. „Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.“
„За Бога, Гард! Млъкни!“
Най-после маркучът се показа: двайсетметрово парче, взето от противопожарната служба на Хейвън. По принцип с него се пръскаше, а не се изсмукваше вода, но за целта бяха приспособили и една вакуумна помпа.
Ендърс го спускаше с неспокойни ръце и той се люлееше насам-натам, като от време на време закачаше корпуса на кораба. От това всеки път се разнасяше някакъв глух тропот с много особено кънтене. Кой знае защо звукът ужасно дразнеше Гардънър и той намръщен се ослушваше за всеки следващ удар на маркуча.
„Защо изобщо го люлее тоя маркуч, по дяволите!“
Троп… троп… троп. Поне да дрънчеше на метал, а така ми прилича на пръст, която се сипе върху ковчег.