„Троп… троп… троп“.
„За Бога, защо не скочих тогава, когато още имах възможност? Само трябваше да направя една крачка от оня гаден вълнолом на плажа Аркадия. Беше 4 юли, нали? Поне щях да съм приключил всичко.
Ами защо не го направиш сега? Довечера като се прибереш в къщата извади валиума и изпий останалите таблетки. Умри, щом нямаш куража да го спреш това нещо, или най-малкото да изчакаш да видиш какво ще излезе. Добряците от Хейвън сигурно ще организират купон до трупа ти. Да не мислиш, че си им притрябвал? Ако не беше онзи човешки остатък от Боби, отдавна да са се отървали от тебе. Добре, че помежду ви е тя…“
Троп… троп… троп.
А нима Боби наистина стои между него и останалите в Хейвън? Да, така е. Но ако умре, колко ли ще му остане да живее, преди да го заличат от уравнението?
„Няма да е дълго, приятелче. Изобщо няма да е дълго. Не повече от четвърт час.“
Троп… троп… троп.
Гард се намръщи и стисна зъби, за да преодолее досадния звук, после подскочи и сграбчи месинговия накрайник на маркуча, преди пак да се е ударил в корпуса на кораба. След това го издърпа, клекна пред дупката и изви глава към едва виждащото се лице на Ендърс.
— Включвай помпата!
— … какво?…
„Ах, мама ти стара!“, рече си Гардънър.
— Включи тъпата помпа! — изрева той и този път буквално усети как главата му се разцепва на две. Чак притвори очи от болка.
— … ясно…
Когато отново погледна, Ендърс вече го нямаше.
Гардънър напъха края на маркуча в дупката, която тази сутрин бе изкопал в скалата. Вътре водата забълбука, бавно и някак замислено. Беше много студена, но ръцете му бързо претръпнаха. Вярно, изкопът бе дълбок едва дванайсет метра, но за да го нивелират трябваше да отнемат едната страна на възвишението, така че в действителност мястото, на което сега се намираше Гардънър, към края на юни вероятно е било най-малко под двайсет и седем метра пръст. Точната цифра можеше да се получи като се измери вече откопаната част на кораба, ала на Гардънър му беше все едно. Стигаше му и факта, че по всяка вероятност бяха попаднали на водоносен пласт. Явно долната половина на кораба бе потопена в голямо подземно езеро.
Ръцете му така изтръпнаха, че направо не ги усещаше.
— Хайде, говедо — измърмори той. — Включвай я най-после.
Сякаш в отговор на думите му, маркучът започна да се извива и вибрира. Тук долу при него двигателят на помпата не се чуваше, но и така се разбра, че е включена. Водата в дупката спадна и оголи зачервените му ръце. Гардънър я гледаше и си мислеше: „Водоносният пласт няма начин да не ни забави“.
„Така е. Сигурно ще загубим поне един ден, докато онези изнамерят някоя суперпомпа. Възможно е да се получи известно забавяне, ала нищо не може да ги спре, Гард. Нима не ти е ясно?“
В това време от маркуча се понесоха звуци като от гигантска сламка в гигантска чаша с кока кола. Дупката беше празна.
— Спирай! — викна Гардънър.
А Ендърс седеше горе на ръба и продължаваше да го гледа. Гард въздъхна и дръпна силно маркуча. Ендърс се сепна, после му направи знак, че е разбрал и изчезна. След няколко секунди вибрациите на маркуча спряха и той бавно тръгна нагоре.
Гардънър обаче първо се увери, че краят му не се люлее и едва тогава извади транзисторчето от джоба на ризата си и го включи. В него имаше часовников механизъм, който му даваше точно десет минути. Той го постави в дупката и го покри с парчета скала. Знаеше, че каквото и да направи, голяма част от силата на експлозията ще се насочи нагоре, но пък неизвестното взривно вещество бе дяволски мощно, така че положително щеше да откърти поне метър скала, чиито отломъци после бързо щяха да натоварят в такелажна примка и да я изтеглят с лебедката. Във всеки случай корабът нямаше да пострада. Очевидно „нищо“ не можеше да му навреди.
Гардънър си пъхна крака в клупа на въжето и кресна:
— Дърпай!
Никакъв отговор.
— ДЪРПАЙ, ДЖОНИ! — ревна той с всичка сила. Главата пак го сряза, сякаш се цепеше прогнило по средата.
Отново нищо.
Одевешното му потапяне на китките в леденостудената вода беше смъкнало телесната температура на Гардънър поне с два градуса, но въпреки това по челото му внезапно изби хладна пот. Той си погледна часовника. Откакто включи транзистора бяха изтекли две минути. Очите му бързо отскочиха към парчетата скала, с които бе затрупал дупката. Все още имаше предостатъчно време да ги разбута и да изключи транзисторчето.
Само дето изключването му нямаше да спре онова, което ставаше вътре в миниатюрното радио. Това го знаеше и без да пита.
Гардънър пак погледна нагоре, но Ендърс не се виждаше никакъв.