„Ето как ще се отърват от тебе, Гард“.
Капка пот се плъзна в едното му око и той я избърса с опакото на дланта си.
— ЕНДЪРС! ХЕЙ, ДЖОНИ!
„Изкачи се по въжето, Гард“.
„Дванайсет метра? Я не се занасяй! Това дори и в колежа едва ли бих могъл да го направя“.
Той пак си погледна часовника. Три минути.
„Ясно. Ще гръмне, и точка. Край. Жертвал се в името на Великия кораб. Ако не друго, поне щеше да спечели доверието на томичукалата…“
— … го включил още?
Гардънър извърна глава нагоре толкова рязко, че щеше да си изкълчи врата, а страхът му моментално се превърна в ярост.
— Включих го преди цели пет минути, глупако! Изкарвай ме по-бързо оттук, преди да е гръмнало, че кой знае къде ще ме прати!
Ендърс зяпна почти комично и пак изчезна. Гардънър за сетен път впери поглед в часовника с премрежени от пот очи.
Примката на чатала му трепна и се опъна, той започна да се издига и затвори очи, вкопчил се във въжето. Май още не беше готов да хвърли топа, както се убеждаваше допреди малко. Но пък в тази мисъл имаше и нещо хубаво, нали?
Гардънър стигна ръба на изкопа, стъпи на здрава почва, разхлаби клупа около крака си и тръгна към Ендърс.
— Извинявай — нервно рече Ендърс. — Мислех, че се бяхме разбрали да ми викнеш преди да го…
Гардънър го удари. Направи го преди още да е осъзнал движението си и Ендърс падна на земята с окървавена уста. Очилата му увиснаха на едното ухо, а Гардънър си рече, че и без да е телепат, усеща как всички глави в Хейвън се извръщат автоматично в посока към кораба и се услушват, тревожно и нащрек.
— Как не те е срам да ме изоставиш там долу с включен взривател, говедо! — каза той. — Ако още веднъж извършиш нещо такова — ти или кой да е друг в града — по-добре ме зарежете долу, и точка! Ясно ли е?
Очите на Ендърс гневно просветнаха, той си намести очилата доколкото можеше и се изправи. По плешивото му теме имаше кал.
— Ти май не знаеш с кого си имаш работа — рече Ендърс.
— Знам повече, отколкото си мислиш — прекъсна го Гардънър. — Чуй, Джони. Пък и вие останалите, ако слушате, както си мисля, чуйте и вие. Долу искам да имам интерком. И искам повече внимание от ваша страна. Всички знаем, че аз съм единственият в тъпия ви град, дето може да работи там долу без мозъкът му да стане на пюре. Искам внимание, чуваш ли?
Ендърс не откъсваше очи от него, но Гардънър смяташе, че се вслушва в нещо друго. В онези чужди гласове, чието решение чакаше. Да го чака. Гардънър бе толкова вбесен, че не даваше пукнат грош.
— Добре — тихо отвърна Ендърс и притисна длан към кървящата си устна. — Може и да си прав. Ще монтираме интерком и ще се постараем за повече… как го каза?
Той изкриви уста в някакво подобие на презрителна усмивка от типа, който Гардънър чудесно познаваше. Точно така се усмихваха хора като Арбърг и Маккардъл. Такива бяха и усмивките на всички онези, дето държаха в ръцете си ядрените оръжия, особено когато говореха на тема атомни съоръжения.
— Внимание. Думата е внимание, глупако! Ако не можеш да я запомниш, си я препиши от речника в къщата. — Той пристъпи към Ендърс и с голямо задоволство го видя как бързо направи две крачки назад, а презрителната му усмивчица мигновено изчезна. На мястото й се появи плаха тревога. — „Внимание“, Джони. Ще я запомниш, не се притеснявай. Всички ще я запомните. Ако не заради мене, поне заради Боби.
Двамата стояха до навеса с инструментите и машините. Очите на Ендърс се бяха смалили от страх, а Гардънър продължаваше да го гледа ожесточено, с кръвясали зеници.
„А в случай, че Боби умре, вниманието ви към мене положително ще придобие формата на бърза и безболезнена смърт. Само това може да се очаква от вас, нали? Няма ли да признаеш, че именно такова нещо напълно описва топографията на ситуацията? Нали така, шибан гаден плешив помияр нещастен?“
— Аз… ъ-ъ-ъ… Ние сме ти благодарни за откровеността — рече Ендърс.
Устните му нервно играеха. Виждаше се, че не му е останал нито един зъб.
— Няма защо.
— Но може би сега е наш ред да ти върнем жеста — продължи той, свали си очилата и започна да ги трие с потната предница на ризата си (което според Гардънър щеше само да ги зацапа още повече). В очите му отново проблесна злобна ярост. — Недей да удряш така, Джим. Предупреждавам те — всъщност „всички“ те предупреждаваме — да не си го позволяваш никога повече. Знаеш, че… ъ-ъ-ъ… в Хейвън стават известни промени…
— Хайде де. Не думай.
— И в резултат от тях хората са станали… ъ-ъ-ъ… доста сприхави… Мисълта ми е, че подобен удар може да се окаже голяма грешка.
— Я ми кажи, внезапни звуци сепват ли те?
— Не те разбрах… — Ендърс го изгледа учудено.