— Защото ако таймерът на оня транзистор е в ред, всеки момент ще чуеш нещо.
Гардънър тръгна да се скрие зад навеса. Не тичаше, но и не вървеше бавно. Ендърс погледна сепнато към кораба, после се втурна след него, но се спъна в някаква лопата и се просна на земята, изкриви лице от болка и сграбчи глезена си. Миг по-късно силен грохот разтърси всичко наоколо, последван от няколко от познатите глухи, но отчетливи звуци, когато парчета скала започнаха да падат върху корпуса на кораба. Други се издигнаха високо във въздуха и се посипаха обратно в изкопа. Гардънър дори видя как някакъв камък се удари в кораба и отскочи на учудващо голямо разстояние.
— Мръсен шегаджия! Защо не ме предупреди по-рано? — извика Ендърс, който продължаваше да лежи на земята, стиснал глезена си.
— Шегаджия ли? — рече Гардънър. — Нали ти пръв ме заряза там долу!
Ендърс кипеше от ярост.
Гардънър постоя известно време, после отиде при него и протегна ръка.
— Хайде, Джони. Било каквото било. Щом Сталин и Рузвелт са могли да действат заедно срещу Хитлер, ние с тебе също би трябвало да си помагаме, за да изкопаем това чудо. Какво ще кажеш?
Ендърс мълчеше, но след малко пое ръката на Гардънър и стана, после почна нацупено да си изтупва дрехите, като от време на време го поглеждаше злобно.
— Дай да видим докъде сме стигнали — предложи Гардънър. Чувстваше се отлично, дори не помнеше някога да е бил по-добре. Случката с Ендърс сякаш вля в него неподозирани сили.
— Какво?
— Нищо — отвърна Гардънър и се запъти към ръба на изкопа.
Погледна надолу и се опита да види дали не е избила вода, ослушваше се за плискане и бълбукане, ала нито забеляза, нито чу нещо. Май пак бяха извадили късмет.
Внезапно му хрумна, че е непредпазливо да стои на ръба с ръце на кръста, надвесил се над дванайсет метровата пропаст, а в същото време там някъде зад него е Ендърс, на когото преди малко бе разкървавил устата. „Копелето стига да иска, може да изтича и да ме блъсне в дупката“, рече си Гардънър и му се стори, че пак чу гласа на Ендърс: „Подобен удар може да се окаже голяма грешка“.
Въпреки това обаче той не се обърна да го види какво прави. Кой знае защо доброто му настроение си оставаше. Беше изпаднал в нещо като транс и не му се щеше да се озърта, сякаш страдаше от мания за преследване.
А когато най-после извърна глава, Ендърс продължаваше да си стои при навеса и пак го гледаше със същото изражение на неприязън. Вероятно отново разговаряше с дружките си от Хейвън.
— Какво да правим? — бодро му подвикна Гардънър. — Долу е пълно с камънаци и парчета скала. Ще се хващаме ли за работа или ще се разправяме кой за какво е виновен?
Ендърс се намъкна под навеса, взе левитационния агрегат, с който вдигаха и отместваха по-тежките камъни и го понесе към Гардънър. Подаде му го, Гардънър го нарами и тръгна към въжето с клупа, после спря и изгледа Ендърс.
— Не забравяй да ме издърпаш, щом ти кажа.
— Няма.
Очите на Ендърс бяха някак навъсени и мрачни, но може би това се дължеше на очилата. Както и да е, на Гардънър му беше все едно. Той си намъкна крака в примката и затегна въжето, а Ендърс се отправи към лебедката.
— И не забравяй, Джони. Внимание. Това е паролата за днес.
Джон Ендърс го спусна в изкопа без да отвърне нищо.
4
„Неделя, 31 юли:“
В неделя към единайсет и четвърт преди обяд Хенри Бък, известен сред приятелите си като Ханк, извърши последния акт на ирационална лудост, обзела жителите на Хейвън.
„Хората са станали доста сприхави“, беше казал Ендърс на Гард. Доказателство за това бе забелязано и от Рут Маккосланд по време на издирването на Дейвид Браун: размяна на ругатни, спречквания, дори пестници. Тогава по ирония на съдбата именно Рут със своя неопетнен морален престиж и влиянието си сред тези хора успя да не допусне търсенето на детето да се превърне във всеобщо сбиване.
Сприхавост? Май „лудост“ беше по-вярната дума.
Поради шока от „ставането“ целият град се бе превърнал в нещо като стая, пълна с избухлив газ в очакване на някой да драсне клечка кибрит или на друго непреднамерено действие със същия смъртоносен ефект, все едно момчето от магазина да натисне звънеца, от което да възникне искра и цялата стая да отиде по дяволите.
Искрата обаче я нямаше. Това отчасти се дължеше на Рут и Боби. После, след посещенията в бараката се създаде група от шестима мъже и една жена, които действаха подобно на хероиновите наставници при хипитата през шейсетте години и помагаха на останалите жители в Хейвън да преодолеят началния труден етап на „ставането“.