Големият взрив в Хейвън така и не настъпи, за щастие на щата Мейн, а защо не и на цялата планета? Тук сега няма да седна да ви убеждавам, че вселената е пълна с опожарени планети, понеже някъде и някога хората се сбили за това кой да има по-голям дял в кварталната обществена пералня и цялата работа бързо се превърнала в унищожителна война. Никой не знае какво може да стане. А към края на юни имаше моменти, когато светът можеше да се събуди някоя сутрин и да установи, че в забутано малко градче на Нова Англия бушуват безредици и то във връзка с такъв жизнено важен въпрос като чий ред е да ходи за кафе в „Хейвън Лънч“.
Естествено, можем да вдигнем планетата във въздуха и без чужда помощ, и то по причини, които в космически мащаб биха изглеждали съвършено незначителни: там, където сме забутани в единия край на Млечния път в Малкия Магеланов облак, това дали руснаците нахлуват в петролните полета на Иран или НАТО решава да инсталира крилати ракети в Западна Германия, за отдалечения на хиляди светлинни години наблюдател вероятно изглежда също толкова важно, колкото и въпроса кой да плати пет кафета и пет хамбургера в закусвалнята.
Както и да е, в Хейвън напрегнатият период свърши в края на юли. По това време почти всички в градчето вече бяха загубили зъбите си и преживяваха някакви особени мутации, а при онези седмината, които ходеха в бараката на Боби и общуваха с тайнственото зелено сияние, същите мутации дори започнаха десетина дена по-рано, но те го пазеха в тайна.
И бяха прави, като се има предвид характера на измененията.
В този смисъл си струва накратко да споменем начина, по който Ханк Бък си отмъсти на Албърт „Питс“ Барфийлд, понеже това наистина представляваше последната лудост в Хейвън.
Ханк и Питс Барфийлд бяха част от онази компания картоиграчи, към която принадлежеше и Джо Полсън. Играеха покер всеки четвъртък вечерта. Вярно, към края на юли вече бяха престанали да се събират, ама то нямаше нищо общо с това, че на оная кучка Бека Полсън й стана нещо и опече мъжа си. Спряха просто, защото не можеш да играеш покер и да блъфираш, когато всички играчи са телепати.
Въпреки това Ханк имаше зъб на Питс Барфийлд и колкото повече мислеше за него, толкова повече се ядосваше. Питс още от години хитруваше с картите и вече няколко души го подозираха. Ханк си спомняше как една вечер бяха на гости на Кайл Арчинбърг и играеше билярд с Мос Харлингън, който по едно време му каза:
— Питс при раздаването вади карти отдолу, повярвай ми, Ханк. Гледай сега как ще ударя онези шест топки. — „Бам!“ Шестте топки се нанизаха в страничния джоб като по поръчка. — Само че копелдакът го прави много ловко и не мога да го хвана.
— Ако мислиш така, защо не се откажеш от играта?
— Глупости! Другите играят честно, пък и право да ти кажа мога да ги победя всичките. Девет топки! — „Бам!“ — Има бързи пръсти гадината, а и никога не ламти за много. Прави го само, когато почне да губи. Не го ли виждаш, че всеки четвъртък завършва играта с толкова, с колкото е почнал?
Ханк това го знаеше, но дълго време си мислеше, че Мос преувеличава, тъй като е добър играч и не обича да оставя някой да си иде, без преди това да му е прибрал парите. Само че в течение на годините и други хора изразиха същите подозрения и лека-полека започнаха да се отказват от покера, а някои от тях бяха наистина мъжки момчета, с които Ханк винаги с удоволствие бе удрял по една-две бири, докато пляскаха картите. Те не намекнаха, че Питс Барфийлд може да има нещо общо с решението им, просто се оттеглиха тихо и кротко и престанаха да посещават редовните сбирки. Оправдаваха се, че уж се записали в някакъв клуб по боулинг в Бангор и жените им не ги пускали да отсъстват по две вечери седмично, или че били преминали в друга работна смяна и не можели да остават до късно през нощта. Трети твърдяха, че трябвало да си стягат къщите за зимата, макар че беше едва месец май.
Така че в крайна сметка от картаджиите останаха само трима-четирима от основателите, което някак си направи нещата да изглеждат още по-зле, тъй като излизаше, че всички други бяха подушили измамата също толкова ясно, колкото и миризмата на прокиснало, която обикновено се носеше на талази от немитото тяло на Барфийлд. Значи оставаха те тримата: Ханк, Кайл и Джо Полсън. Най-големите балъци, дето от години са ги правили на маймуни.
Малко след като „ставането“ потръгна, Ханк установи веднъж завинаги жестоката истина. Питс не само че хитруваше при раздаването, но и от време на време си служеше с белязани карти. Всичко това той го бе усвоил по време на монотонните си дежурства в някаква берлинска снабдителна база малко след края на Втората световна война. Това нещо не даваше покой на Ханк и той лежеше и се въртеше неспокойно в знойните и задушни юлски нощи, а главата му се пръскаше от болка, докато си представяше как Питс седи в някоя прохладна база по риза и чорапи и, ухилен и смърдящ до небесата, тренира трикове с карти и си представя баламите, които ще обира като се върне вкъщи.