Тези картини, заедно с главоболието, Ханк ги търпя цели две седмици и после една нощ внезапно му хрумна отговорът. Просто трябваше пак да изпрати стария Питс в снабдителната база. В „някоя“ снабдителна база, все едно коя. Можеше да е на петдесет светлинни години оттук, на петстотин или на пет милиона. Някъде в зоната на здрача. И Ханк вече знаеше точно как да го направи. От вълнение той стана прав в леглото и се ухили до ушите. Даже главоболието му изчезна.
— Интересно какво ли изобщо значи снабдителна база? — измърмори тихо той и после реши, че това е най-малкият му проблем в момента.
Ханк провеси крака, стана и веднага се залови за работа, още в три часа сутринта.
А с Питс се срещна седмица след гениалното си хрумване. Килнал стола си назад, Питс седеше пред търговския център „Кудър“ и разглеждаше снимките в списание „Галерия“. Ето това са му любимите занимания на Питс Барфийлд, рече си Ханк: да гледа голи мацки, да хитрува при раздаването и да смърди като пор в снабдителна база.
Беше неделя, облачно и задушно. Ханк се запъти право към Албърт „Питс“ Барфийлд, който си седеше на стола, опрял обутите си в гумени ботуши крака на дървената пречка и оглеждаше мадамите в списанието, а хората наоколо усетиха единствената мисъл, която пулсираше
(„снабдителнабазаснабдителнабазаснабдителнабаза“)
в главата на Ханк, видяха огромния радиокасетофон в ръката му и пищова, затъкнат в панталоните, и побързаха да се скрият от очите му.
А Питс бе потънал в изучаване на плаката към списанието, на който се виждаше почти всичко от някакво момиче на име Канди (чието хоби, пишеше вътре, било „яхти и мъже с нежни и силни ръце“), така че когато вдигна очи, вече бе твърде късно за каквато и да е конструктивна реакция от негова страна. Като се има предвид големината на патлака на Ханк (разправяха си хората същата вечер, без дори да отварят уста, освен ако не искаха да натъпчат вътре нещо за ядене), вероятно за бедничкия Питс е станало твърде късно още като се е събудил тази заран.
Столът на Питс се спусна долу с трясък.
— Хей, Ханк! Какво си…
Ханк измъкна пищова: сувенир от собствената му служба в армията, която бе изкарал в Корея, а не в някаква си жалка снабдителна база.
— Стой мирно — рече той, — или ще се наложи да ти отмиват мозъка от витрината, гадно измамно копеле!
— Ханк… Ханк… какво…
Ханк бръкна в пазвата си и измъкна чифт миниатюрни слушалки за касетофон, включи ги в апарата, пусна радиото и ги подхвърли на Питс.
— Сложи си ги на ушите, Питс. Искам да видя как ще се измъкнеш от това раздаване.
— Ханк… Моля те…
— Няма какво да ме молиш, Питс — твърдо каза Ханк. — Ако не ги сложиш, докато преброя до пет, ще ти направя операция на синусите.
— За Бога, Ханк! Не помниш ли, че играехме с чипове от по четвърт долар! — истерично изпищя Питс.
По лицето му се стичаше пот и попиваше в ризата. От тялото му силно лъхаше на застоял оцет.
— Едно… две…
Питс отчаяно се огледа. Наоколо не се виждаше никой, улицата бе абсолютно празна. Дори автомобилното движение беше замряло, макар и паркингът пред търговския център да бе почти пълен. Във въздуха витаеше гробна тишина, чуваше се само приглушената музика от слушалките: в момента „Лос Лобос“ тъкмо се чудеха дали вълкът ще оживее.
— Никога не сме играли с високи залози, Ханк! — пак викна Питс. — А и аз рядко съм хитрувал, честно! За Бога, няма ли кой да го спре този човек!
— … три…
Питс вече не можеше да се владее и изкрещя с някаква окончателна и нелепа предизвикателност:
— Какво да правя, като онзи глупак не може да играе!
— Четири — рече Ханк и вдигна пищова.
Питс отстъпи. Цялата му риза вече бе потъмняла от пот, очите му бясно се въртяха и от него вонеше като от бомбардирано с напалм говеждо говно.
— Добре, добре! — изхленчи той и сграбчи слушалките. — Съгласен съм, слагам ги!
Той си постави слушалките, а Ханк, без да отмества пистолета от него, се наведе над радиокасетофона. Бутонът за включване беше под гнездото за касетите, но върху него имаше залепена лепенка с кратък и зловещ надпис: „Изпращане“.
Ханк го натисна.
Питс извика, но писъците му бързо започнаха да заглъхват, все едно че някой въртеше копчето за намаляване на звука. Едновременно с това стана нещо и с физическото му присъствие. Питс Барфийлд почна да се топи и чезне като избеляла фотография. Устните му се движеха беззвучно, кожата му придоби цвета на мляко.