Имам чувството, че момчето може да ни бъде от полза, рече Кайл.
„(как)“
За отклоняване на вниманието.
„(какво имаш предвид)“
Кайл не знаеше какво точно има предвид, освен смътното усещане, че ако Хейвън отново привлече погледите към себе си — както Рут бе опитала да направи с проклетите си експлодиращи кукли, чийто ефект се оказа непредвидимо силен, — би могло да върнат Дейвид Браун и да го оставят някъде. Ако всичко бъдеше изпипано както трябва, щяха да спечелят време, защото именно времето им създаваше проблеми. Времето за „ставане“.
Всички тези мисли Кайл ги изрази доста несвързано, но останалите кимнаха с разбиране. Нямаше да е зле да държат Дейвид Браун в готовност. За всеки случай.
„(само не казвайте на Мари — тя още не е достатъчно напреднала в «ставането» — нека засега не знае нищо)“
Шестимата сепнато се огледаха. Този глас, отслабнал, ала добре познат, не принадлежеше на никого от тях. Беше на Боби Андерсън.
Боби!, ахна Хейзъл и се надигна от стола си. Боби, как си? Какво става с тебе?
Никакъв отговор.
Боби изчезна. Дори и усещането за присъствието й се стопи във въздуха. Те седяха и се взираха изпитателно един в друг, за да си изяснят впечатленията: да се уверят, че това наистина беше Боби. За себе си всеки допускаше, че насаме — без колективното потвърждение — те без да се замислят биха отхвърлили веднага идеята като чиста халюцинация.
Как да го скрием от Мари?, почти сприхаво попита Дик Алисън. Вече от никого нищо не можем да държим в тайна.
Можем, отвърна Нют. Няма да е кой знае колко задоволително, но има възможност леко да замъглим мислите си. Да ги направим неясни. Понеже…
„(понеже сме били)“
„(били сме там)“
„(били сме в бараката)“
„(в бараката на Боби)“
„(с онези слушалки)“
„(и ядохме ядохме за да «станем»)“
„(хапнете да ме помните)“
От устните им се откъсна тиха въздишка.
Трябва да се връщаме, рече Адли Маккийн. Време е.
— Да — отвърна Кайл. — Прав си.
Това бяха единствените думи, изречени на глас за цялата им среща и с тях се отбеляза нейния край.
7
„Сряда, 3 август:“
Анди Боузман, който допреди три седмици се занимаваше с недвижими имоти, но после просто си заряза работата, наскоро установи, че с четенето на мисли се свиква много лесно. Как точно и до каква степен беше станал зависим от него, той го разбра, след като му дойде редът да помага на Гардънър и да го държи под око.
Част от проблема — а че е проблем, му стана ясно след разговор с Ендърс и хлапака Тремейн — беше близостта на кораба. Имаше чувството, че е застанал до най-големия силов генератор в света: по кожата му като стоножки по пясък непрекъснато пробягваха вихровите потоци на тайнствената му сила. Понякога в главата му лениво нахлуваха необозрими идеи и го разсейваха от текущата работа. Друг път се случваше обратното: мисълта му замираше и се разпадаше подобно на микровълнова честота, засечена от ултравиолетови лъчи. Но най-много му въздействаше самото физическо присъствие на кораба, който се извисяваше до него като гротеска от сънищата — ужасяваща и страховита, ала едновременно с това ободряваща, дори чудесна. Боузман вече си мислеше, че разбира как са се чувствали евреите в пустинята, докато са носели Ковчега на Откровението. В една от своите проповеди преподобният Гурингър бе споменал, че веднъж един човек си напъхал главата вътре, за да види какво толкова има и веднага паднал мъртъв.
Защото там бил самият Господ.
Тук, в кораба, също може да има някакъв Бог, мислеше Анди. А дори и да си е заминал, положително е оставил нещо от Себе Си… С подобни мисли в главата му беше наистина много трудно да се съсредоточава върху онова, което имаше да се върши.