Плюс всичко друго го притесняваше и невъзмутимостта на Гардънър. Постоянно се сблъскваше с нея, като в затворена врата, която би трябвало да зее широко отворена. Ти му крещиш да ти подаде нещо, а той си продължава работата, сякаш не е чул нищо.
Никаква реакция. Или се опитваш да се настроиш на неговите мисли, все едно че вдигаш слушалката на телефон с дуплексна линия, за да чуеш кой говори, ама се оказва, че няма никой. Пълна тишина.
В това време избръмча интеркомът, който висеше на пирон в навеса. Кабелът му пресичаше изпотъпканата кална земя и изчезваше в изкопа на кораба.
Боузман натисна копчето и каза:
— Слушам.
— Зарядът е готов — рече Гардънър. — Издърпай ме горе.
Гласът му звучеше много, много отпаднало. Снощи беше зверски пиян, помисли Боузман, ако се съди от мощното повръщане, което се носеше от верандата малко след полунощ. А когато тази сутрин надзърна в стаята на Гардънър, видя на възглавницата му кръв.
— Веднага.
Епизодът с Ендърс ги бе научил, че когато Гардънър искаше да го издърпат, човек не биваше да се мотае и да губи време.
Той отиде при лебедката и завъртя ръчката. Неприятна работа беше тая да въртят лебедката на ръка, но напоследък отново имаше недостиг на батерии. Още една седмица и всичко ще върви като по часовник, рече си Боузман, макар и да се съмняваше дали ще издържи да го види. Близостта на кораба го изтощаваше. Близостта на „Гардънър“ също го изтощаваше по своему — струваше му се, че до него има заредена пушка с изключително лек спусък. Особено като си спомнеше как бе ударил нещастния Джон Ендърс, който дори не бе усетил какво го чака. А и как да усети, като тоя тип Гардънър беше абсолютно непроницаем. Само в много редки моменти на повърхността на мозъка му изплуваше по някоя мисъл — като заглавие от вестник — ама това беше всичко, нищо повече. Пък и Ендърс може би сам си го бе изпросил: да оставиш човек на дъното на изкопа с онзи опасен експлозив в транзистора и после да очакваш добро отношение от него, си беше чисто нахалство. Работата обаче бе в друго. Джони просто не бе успял да предвиди удара. Значи Гардънър можеше да прави каквото си ще, без никой да може да го спре, понеже нямаше как да му четат мислите.
Анди Боузман почти пожела Боби да умре, за да се отърват от този тип. Вярно, без Боби работата щеше да се проточи, ама все пак май си струваше.
Левият му юмрук беше много неприятен.
Тази сутрин, например, по едно време спряха малко да починат. Боузман седна на някакъв дънер, извади сандвич от две бисквити с фъстъчено масло и си наля от термоса ледено кафе. Доскоро го пиеше горещо дори и през лятото, но откакто зъбите му изпопадаха не можеше да понася горещи напитки.
А Гардънър седна като йога върху някакво мръсно парче брезент, захапа ябълка и си отвори една бира. Боузман го гледаше и се чудеше как е възможно да се яде ябълка с бира, и то сутрин. Явно само Гардънър бе способен на подобни дивотии. От мястото си Боузман добре виждаше белега над лявата му вежда. Сигурно отдолу беше стоманената пластинка, която…
Гардънър се обърна и улови погледа му. Боузман се изчерви, защото мислеше, че той ей сега ще скочи и ще се разбеснее, даже нищо чудно да опита да го удари като Джони Ендърс. Само че, рече си Боузман и сви пестници, при мене такива не минават.
Вместо това обаче Гардънър заговори с дълбок и ясен глас, а по устните му играеше лека цинична усмивка. Не след дълго Боузман осъзна, че той всъщност не говори, а „декламира“. Човекът седеше насред гората върху мазен брезент, корпусът на полузакопания в земята кораб хвърляше бледи зайчета по скулите му, а той се бореше с махмурлука си и декламираше като ученичка. По дяволите, тоя тип е абсолютно непредсказуем, рече си Боузман. В момента той искрено желаеше смъртта на Гардънър.
— „Том му подаде четката, по лицето му бе изписано колебание, а сърцето му ликуваше — говореше Гардънър с полупритворени очи и лице, извърнато към топлото сутрешно слънце. Усмивката му изобщо не го бе напускала. — Докато бившият параход «Биг Мисури» работеше и се потеше на слънце, оттеглилият се художник седеше на едно буре наблизо под сянката, клатеше крака, гризеше ябълка и си мислеше как да привлече нови жертви.“
— Какво… — започна Анди, но Гардънър се усмихна още по-широко, дори се ухили цинично и не му позволи да се доизкаже.
— „Такива не липсваха. Постоянно минаваха момчета. Те идваха с намерение да се подиграват, но оставаха да боядисват. Когато Бен се умори, Том продаде следващия ред на Били Фишер за едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се измори, Джони Милър откупи правото да боядисва срещу един умрял плъх със завързана на него връв, с която да се върти…“