— Освен това, Бози — продължи Гардънър толкова тихо, че Анди едва го чуваше, — най-добре ще е утре да доведеш тук Боби. Искам да видя дали Новата и Подобрена Боби още може да декламира наизуст „Славният бояджия“ от „Том Сойер“.
После, без да добави нищо, той отиде при въжето, нахлузи си клупа на крака и зачака Анди да го спусне долу.
Сега цялата работа се струваше на Боузман крайно изкукуригала и нелепа. На всичкото отгоре това беше едва първата бира на Гардънър за деня, викаше си той, докато въртеше ръчката на лебедката. „А на обяд като нищо ще погълне още пет-шест и тогава ела да видиш какво става!“
Гардънър се показа на ръба на изкопа и Анди внезапно изпита почти непреодолимото желание да отпусне лебедката и да реши трайно проблема.
Но не можеше: Гард принадлежеше на Боби Андерсън и докато тя не умреше или не излезеше от бараката, нещата трябваше да си останат както са.
— Хайде, Бози. Да се скрием някъде, че тези скали понякога хвърчат на неподозирани разстояния.
И той закрачи към навеса, а Анди подтичваше след него, като се стараеше да не изостава.
— Нали ти казах да не ми викаш Бози — рече той.
— Знам — ехидно подхвърли Гардънър, без даже да го погледне.
Двамата заобиколиха навеса и застанаха зад него. Три минути по-късно от рова се разнесе познатият тътен. Небето се изпълни с парчета скали и камънаци, които заваляха като дъжд и отскачаха от корпуса на кораба с глух тропот.
— Готово, да… — започна Боузман.
— Ш-ш-шт! — сграбчи ръката му Гардънър и се заслуша с наклонена глава. Лицето му се оживи, тъмните му очи блеснаха.
Анди си издърпа ръката.
— Хей! Какво ти става, по дяволите?
— Не чуваш ли?
— Какво да…
В този момент той също го чу. Откъм изкопа идваше някакъв съскащ звук, като от гигантски кипнал чайник. Дори ставаше все по-силен и по-силен. Анди изведнъж изпадна в дива възбуда, примесена с ужас.
— Идат! — прошепна той и се извърна към Гард. Беше се ококорил като бухал, по устните му блестеше слюнка и те нервно потрепваха. — Не са били мъртви… събудихме ги… „идат!“
— Исус Христос идва и ти е сърдит — равнодушно отбеляза Гардънър.
Съскането се усилваше, после изкънтя някакъв грохот, ама не беше експлозия, а по-скоро като срутване на нещо тежко. След малко се чу второ срутване: Анди. Краката му внезапно се подкосиха, той падна на колене и заскимтя:
„— Те са! Те са! Те са!“
Гардънър пъхна ръка под мишницата му и леко се намръщи на горещата спарена влага от потта на Анди, после го изправи и каза:
— Не са томичукалата, не бой се. Вода е.
— А? — изгледа го неразбиращо Боузман.
— Вода! — викна Гардънър и го разтърси. — Направихме си басейн, Бози!
— Какво?
Съскането се превърна в приглушено бучене. От изкопа рукна вода под налягане и образува нещо като перде във въздуха. Не беше точно струя, а по-скоро изглеждаше сякаш някакво дете великан бе поставило пръст в гигантска чешма и се опитваше да напръска навсякъде. Всъщност от пукнатините на дъното на изкопа излизаха хиляди малки струйки, които се сливаха и създаваха илюзията за водно стъкло.
— Вода ли? — отпаднало запита Анди. Очевидно още не можеше да схване какво става.
Гардънър не му отговори. Водните струйки образуваха многоцветна дъга и се стичаха по корпуса на кораба като тук-там застиваха в бисерни капки, но в един момент тези капки започнаха да подскачат, точно както пръска вода в тиган с мазнина, само дето тук те не го правеха безразборно, а се подреждаха в силови линии, спускащи се по корабната обвивка като меридианите на глобуса.
„Виждам, всичко виждам“, рече си Гардънър. „Всъщност капчиците очертават излъчването на силата от кораба. Господи…“
В това време нещо пак избоботи. На Гардънър дори му се стори, че земята под него леко хлътна. А на дъното на изкопа водното налягане просто довършваше започнатото от техния взрив: разширяваше пукнатините и разрушаваше крехката скална маса. Водата се увеличи и вече излизаше по-лесно. Струите спаднаха, последната дъга трепна във въздуха и изчезна.
Гардънър видя как кораба потръпна, след като скалната прегръдка, която го бе държала толкова дълго време, се поотпусна. Движението беше почти незабележимо, но това не го правеше по-малко действително. Той веднага си го представи как се измъква от земята: сянката му се хлъзга навън и пропълзява по каменистата почва, дори се чува неземното дращене на корпуса по скалата, а жителите на Хейвън са извърнали глави насам и го наблюдават как се издига в небето, блеснал във въздуха като чудовищна сребърна монета, която бавно заема хоризонтално положение, безшумно и свободно, за първи път от хилядолетия насам…