Мнозина от колегите на Бейли по голф бяха юристи и адвокати и на всички им беше пределно ясно, че изходът на делото ще е съвсем друг, защото застрахователният риск се изчислява по специални таблици, където се взема предвид фактът, че Питър Бейли не е просто неврохирург, а „лекар“. А като пилоти на частни самолети лекарите се водеха най-рисковата професионална група в света.
Веднъж, когато Бейли най-сетне ги остави на мира и все още напушен се запъти към клуба, един от слушателите му сухо отбеляза:
— И собствената ми жена да умираше от мозъчен кръвоизлив в Денвър, не бих тръгнал с тоя идиот за там, дори и с кола.
Всъщност Питър Бейли беше именно от онзи тип пилоти, които се визираха в рисковите таблици. Безспорно в Америка има купища лекари, които са образцови пилоти, но той не беше от тях. Бърз и решителен край операционната маса с пациента, чийто череп току-що е отворен и отдолу се вижда сиворозовата мозъчна тъкан, деликатен като танцьор с лазерния скалпел, Бейли беше тромав и небрежен пилот и постоянно нарушаваше предписаната височина на полета, нормите на безопасност и въздушните коридори. Пилотираше безразсъдно, а с тези двеста летателни часа не можеше да се каже, че има голям опит. Това, че го водеха във високорисковата група, само потвърждаваше старото правило: пилотът може да е такъв или инакъв, но никога и двете.
На 5 август Питър Бейли летеше сам от Титърборо край Ню Йорк към Бангор. Оттам щеше да наеме кола за Дери, тъй като от местната болница го бяха поканили да участва в консилиум във връзка с някакво момче на име Хилман Браун. Случаят му се стори интересен, пък и предложеното заплащане беше добро, затова той прие поканата (а и бе чувал хубави неща за игрището за голф в Ороно).
Денят бе ясен и спокоен, без вятър и Бейли пилотираше с огромно удоволствие. Както винаги бордовият му дневник бе здравата оплескан, едната му опознавателна светлина не бе включена, а другата не работеше (понеже с лакът беше разместил копчето за настройката). Освен това вместо на предписаната височина от 3 500 метра, той ту се издигаше до над 4 000 метра, ту се спускаше до под 1 800, като веднъж дори не забеляза, че е избегнал на косъм сблъскване с друг негов колега.
На всичкото отгоре се отклони от курса и прелетя над Хейвън, където от земята изведнъж нещо му проблесна много ярко в очите: все едно, че някой си играеше с гигантско огледало.
— Какво става, по дяволите…
Бейли погледна надолу и чак примигна от дразнещия блясък. Естествено, можеше да не му обърне внимание и да си продължи по пътя, което щеше да му спаси живота и да му позволи да си кара чесната и за в бъдеще (стига, разбира се, да не се блъснеше в някой пътнически самолет), но предметът долу го заинтригува, пък и разполагаше с достатъчно време, затова той направи завой и се върна.
— Дай сега да видим къде е…
Блясъкът отново го заслепи, даже в очите му заиграха синкави светлинки, а по тавана на пилотската кабина пробягаха слънчеви зайчета.
— За Бога!
Под него, в една просека в гората, се виждаше гигантски сребрист предмет, който след секунда изчезна под лявото крило.
Бейли летеше на 1 800 метра височина и за втори път се върна обратно. Почваше да го боли главата, но той го отдаде на вълнението си. Отначало допусна, че е водонапорна кула, ала после си рече, че никой не би я поставил насред гората.
Той се спусна на 1 200 метра и пак прелетя над предмета. Беше смъкнал оборотите на двигателя далеч под минималните, което нито един опитен пилот не би рискувал да направи, но чесната имаше отлични летателни качества и му прости и тази волност.
Праисторическо селище, рече си Бейли, тръпнещ от възбуда. „Сигурно са добивали злато“… А може да е и секретна инсталация на ФБР. В такъв случай не трябваше ли да е покрита с маскировъчна мрежа? Пък и земята наоколо беше „изкопана“, отгоре ровът се виждаше чудесно.