„Трети вариант:“ Да премахне кораба. Да го взриви и унищожи. Да го превърне в поредния мъглив слух, като онези извънземни от Хангар 18.
Въпреки ненавистта си към безумието на ядрената енергия и подкрепящите я технократски помияри, които я бяха създали и я обезпечаваха финансово, като дори отказваха да признаят ужасите на Чернобил, въпреки унинието, в което изпадна като видя преместването на стрелката на „черния часовник“ с две минути напред на онази снимка от „Асошиейтед Прес“, Гардънър съзнаваше, че най-добрият му избор май беше да взриви кораба. Окисляването на импрегнирания му със загадъчни вещества корпус (умишлено, в това той не се съмняваше) водеше до появата на куп фантастични приспособления и джунджурии, а иначе един Господ знае какви ли още чудеса се криеха вътре. Но да не забравяме и другата страна. Онзи неврохирург в катастрофиралия самолет, стареца и едрия полицай, вероятно и двете изчезнали ченгета, хлапето Дейвид Браун, плюс жената констабъл, госпожа Маккосланд… Колко от тези злополуки можеха да се припишат на огромното парче метал, в което Гардънър сега се взираше и го гледаше как стърчи от земята като муцуната на най-големия бял кит, който човек може да си представи? Колко: всичките, част от тях или нищо?
Кой знае. Сигурен беше само в едно: най-важното тепърва предстоеше.
Корабът безспорно бе своеобразен венец на творението, но едновременно с това се явяваше и останка от някакви чуждоземни същества, дошли от дълбините на космическия мрак — непознати създания, чийто мозъчен строеж би могъл да се различава от нашия до същата степен, до която човешкият мозък се различава от мозъка на паяците, например. От една страна това бе величествен паметник на чуждия разум, блеснал на светлината на неделното слънце, а от друга — дом на призраците, чийто стени и ъгли нищо чудно все още да се обитаваха от старите демони. Като го гледаше понякога Гардънър имаше чувството, че нещо стяга гърлото му — все едно че от земята в него са се вторачили безжизнени очи.
Добре, ще го премахне, „но как?“ Да го взриви? Дори и да искаше, не знаеше как да го постигне. Взривните заряди, които използваха за разбиването на скалната маса, вкопчила кораба, бяха несравнимо по-мощни от динамита, ала и те не успяха дори да му одраскат корпуса. Трябваше ли да отскочи до военновъздушната база в Лаймстоун и да открадне някоя атомна бомба с небрежната ловкост и дързост на Дърк Пит от романите на Клайв Къслър? И нима нямаше да е забавно, дори върха на иронията, ако наистина успееше да открадне ядрено устройство и то гръмнеше с едничкия резултат да освободи кораба от каменната прегръдка, без да му нанесе и най-микроскопичната повреда?
Ето това бяха вариантите, с които Гардънър разполагаше, пък и за третия изобщо не можеше да се каже, че предлага някакъв реален избор. А докато ги прехвърляше в главата си за сетен път, ръцете му механично продължаваха да си гледат работата: увеличаваха дебита на помпите и проверяваха скобите на маркучите. Уверил се, че всичко е наред, той се върна до изкопа да хвърли едно око на нивото на водата и долните маркучи. Водата вече се виждаше само с помощта на прожектор, защото нивото й стремително спадаше. Това бе добре, понеже означаваше, че разкопките можеха да продължат в сряда, най-късно в четвъртък и тогава работата вероятно щеше да върви много по-бързо. Водоносният пласт беше шуплест и доста рехав, така че нямаше да има нужда от дълбаене на специални гнезда за експлозивите, тъй като щяха да намерят предостатъчно естествени хлабини не само за гърмящите транзисторчета, а и за цели торби взрив. Следващият етап просто щеше да изглежда като това да преминеш от лепкаво тесто за палачинки към току-що бухнал в нощвите хляб.
Гардънър постоя известно време надвесен над изкопа, насочил лъча на мощния прожектор в черните дълбини. После се изправи, изключи светлината и реши пак да провери маркучите. Беше едва осем и половина сутринта, а вече му се пиеше.
Той се обърна.
Зад него стоеше Боби.
Ченето му неволно увисна, той го затвори с усилие и след миг колебание тръгна към нея. Бе абсолютно убеден, че това е халюцинация, която всеки момент ще изчезне. Само че Боби си оставаше цяла, от плът и кръв… истинска… Голяма част от косата й я нямаше и челото й сега стигаше чак до средата на черепа, откъдето всъщност почваше линията на косата. Новата кожа беше още бледа, твърде бледа, но пък и самата Боби приличаше на човек, прекарал изтощителна болест. Дясната й ръка висеше на превръзка от бинт. Плюс това…