„Плюс това се е гримирала. Направо се е наплескала с шепи, като жена, която желае да прикрие синини по лицето си… Но пък е Боби… Няма лъжа…“
В очите му изведнъж бликнаха сълзи. Образът на Боби стана двоен, после троен. Гардънър осъзна чак сега колко всъщност изплашен е бил през цялото време. И самотен.
— Боби? — дрезгаво попита той. — Ти ли си това?
Боби се усмихна: със същата онази сладка усмивка, която Гардънър толкова обичаше и която го бе спасявала безброй пъти от собствените му проблеми. Значи наистина беше Боби. Любимата Боби.
Той пристъпи към нея, прегърна я и притисна уморено лице в шията й. Беше го правил хиляди пъти.
— Здравей, Гард — рече тя и заплака.
Гард също плачеше. После я целуна… дълго… дълго… Ръцете му я сграбчиха и я притиснаха, нейната здрава ръка също го прегърна.
— Недей — каза той, без да престава да я целува. — Не се…
— Ш-ш-шт. Трябва. Това ми е последният шанс, Гард. „Нашият“ последен шанс.
Целуваха се като обезумели. И пак, и пак, и пак… Ризата на Боби вече се търкаляше на земята, а тялото й с нездравия си цвят, отпуснатите мускули и увисналите гърди никак не приличаше на секссимвол, но Гард обичаше именно него и я целуваше… целуваше… целуваше… и сълзите им течаха и се сливаха по лицата им като малки ручейчета.
Гард любими, любими вечно
шшшшшшт
Обичам те
Боби обичам
обичам
целуни ме
целуни
да
Борови иглички. Сладост. Нейните сълзи. Неговите сълзи. И се целуваха, целуваха, целуваха. Гард проникна в нея и усети две неща: колко много му беше липсвала и че наоколо не се чуваше нито една птица. Гората беше мъртва.
Целуни ме.
12
С ризата си, която и без това не беше кой знае колко чиста, Гард избърса кафявия грим от голото си тяло. Интересно дали Боби бе дошла с идеята да правят любов? Във всеки случай май не сега беше моментът да си мисли за това.
Макар и двамата да бяха нещо като благотворителен обяд за всички комари, буболечки и мушици, понеже от телата им струеше пот, досега не бе ухапан нито веднъж. Не вярваше и Боби да са я ухапали. „Това чудо не само, че действа като някакъв дяволски катализатор“, рече си Гардънър, докато гледаше кораба, „а на всичкото отгоре отблъсква и насекомите по-добре от всеки друг препарат на пазара“.
Той захвърли ризата и прокара показалец по лицето на Боби, който веднага потъна в остатъците от грима й, въпреки че по-голямата част от него вече бе размита от потта и сълзите.
— Причиних ти болка — каза той.
Напротив, обичаше ме, отвърна тя.
— Какво?
Чуваш ме, Гард. И го знаеш.
— Да не си ми сърдита? — попита Гардънър. Нещо му подсказваше, че бариерите отново се бяха върнали и той пак се преструваше, че всичко е свършило завинаги. Стана му тъжно. — Затова ли не ми говориш? — Той помълча и добави: — Не те обвинявам. И без това не съм ти донесъл нищо добро.
„— Но аз ти говорех“, Гард — отвърна тя и Гардънър се зарадва на съмнението в гласа й, макар вътрешно да продължаваше да съжалява задето я лъжеше, след като току-що бяха правили любов. — „С ума си.“
— Нищо не чух.
— Преди това чуваше. Чу ме и ми отвърна. „Говорихме“, Гард.
— Защото бяхме близо до онова нещо. — Той посочи към кораба.
Тя му се усмихна изнурено и облегна глава на рамото му. Без грима кожата й грееше с някаква тревожна полупрозрачност, която никаква болест не би могла да обясни.
— Причиних ти болка. Болеше те, нали?
— Не. Да. Малко. — Боби пак се усмихна с добре познатата усмивка стил Боби Андерсън, но едновременно с това по скулата й се плъзна сълза. — Ама беше много хубаво. Запазили сме най-доброто за накрая, Гард.
Той нежно я целуна, но устните й вече бяха други. На Новата и Подобрена Робърта Андерсън.
— В началото, накрая, по средата — все едно. Знам само, че не биваше да те любя и ти не биваше да идваш тук.
— Прав си, изглеждам уморена — рече Боби. — И съм се наплескала с тонове грим, както сам установи. Прав си и за това, че се преуморих и направо рухнах физически.
„Глупости“, помисли Гардънър, но покри мисълта си с бял шум, така че Боби да не я прихване. Направи го почти автоматично, защото то вече му бе станало втора природа.
— Изкарах лечение… Радикално лечение. Сега имам малко проблеми с изкуствената кожа и опадалата коса, но тя скоро ще порасне отново.
— О — каза Гардънър и помисли: „Още не си се научила да лъжеш, Боби“. — Е, радвам се, че си добре. Само че може би е редно да си починеш още няколко дни, да поотдъхнеш…