— Не — тихо отвърна Боби. — Сега е моментът на последното усилие, вече сме почти накрая. Нали помниш, че заедно го почнахме, аз и ти…
— Напротив — прекъсна я Гардънър. — Ти сама го почна, Боби. Направо му налетя и буквално се спъна в него. Когато Питър беше още жив, нима си забравила?
Той видя болката в очите й при споменаването на Питър, ала след миг тя изчезна. Боби не се предаваше:
— Съгласна съм, но ти дойде малко след това. Дори ми спаси живота. Без тебе нямаше да съм тук, затова нека го довършим заедно, Гард. Сигурна съм, че до люка едва ли остават повече от седем-осем метра надолу.
Гардънър също мислеше така, но не му се искаше да го признава. В сърцето му задълба някакъв остър шип и го прониза болка, по-силна и от главоболието на махмурлука.
— Добре, вярвам ти.
— Какво ще кажеш, Гард? Да изкараме заедно последните метри, а? Аз и ти.
Той седеше и замислено гледаше Боби. Пак му направи впечатление колко зловеща е станала гората без песента на птиците.
„Точно така ще се получи и когато гръмне някоя от тъпите им ядрени електроцентрали. Хората сигурно ще успеят да се измъкнат, стига да ги предупредят навреме и идиотите от «Гражданска защита» да имат достатъчно доблест да оповестят аварията, само че няма как да кажеш на кълвачите и бухалите да евакуират района. Не можеш да наредиш на червеношийката да не гледа в огненото кълбо. Очите им ще се стопят и те ще се щурат наоколо, слепи като прилепи, ще се блъскат в дърветата и сградите и накрая ще умрат от глад или със строшени шии. Нима това наистина е космически кораб, Боби? Не е ли разхерметизиран контейнер с ядрени отпадъци? Затова гората е толкова тиха и затова в петък онзи лекар със самолета падна от небето, нали?“
— Какво ще кажеш, Гард? Да изкараме заедно последните метри, а?
„Къде тогава е решението? Как да намерим почтен изход? Да бягам ли или да уведомя Даласката полиция, за да им е по-лесно срещу руснаците? Какво да правя? Какво?“
В този момент внезапно му хрумна нещо. Смътно и неоформено, но все по-добре от нищо…
Той прегърна Боби с лицемерна ръка и каза:
— Добре, съгласен съм. Ще поработим още малко.
Боби се усмихна и после любопитно го изгледа.
— Колко ти е оставила, Гард?
— Кой какво да ми остави?
— Колко зъба ти е оставила феята — отвърна Боби. — Виждам, че вече си загубил един. Тук, отпред.
Гард уплашено посегна към устата си. Вярно, на мястото на един от резците му имаше дупка.
Почна се, значи. След цял месец работа в сянката на това чудо той съвсем безразсъдно си бе въобразил, че е недосегаем за въздействието му, ала се лъжеше. Промяната нямаше да го пропусне и него.
Предстоеше му „да стане“.
Гард се усмихна насила:
— Не бях забелязал.
— Чувстваш ли се някак по-различно?
— Не — отвърна искрено той. — Засега не. А ти наистина ли смяташ веднага да се хванеш за работа?
— Ще правя само това, което мога — рече Боби. — С тая неподвижна ръка…
— Проверявай маркучите и ми казвай, ако някой от тях се е разхлабил от скобата. И ми говори. — Гард й се усмихна неловко. — Нито един от онези другите не знае как да говори… Иначе всичко им е наред, ама… — Той сви рамене. — Нали разбираш?
Тя също се усмихна и Гардънър пак зърна частица от старата неподправена Боби, която той толкова обичаше. После си спомни за тихото убежище на шията й и сърцето му отново се сви от болка.
— Разбирам — каза тя. — Ще ти надуя главата от приказки, повярвай ми. И аз бях самотна без тебе.
Двамата се гледаха и се усмихваха един на друг. Точно като преди, само дето гората вече не се огласяше от песента на птиците.
„Любовта свърши“, рече си Гард. „Пак се връщаме към познатия покер, този път обаче хубавата добра фея ме превари и довечера сигурно ще дойде отново. Нищо чудно да доведе и някой братовчед. А почнат ли да ми гледат картите, ще доловят и оная идея, дето ми хрумна одеве и това ще е краят. Макар че ще е забавно. Досега винаги си мислехме, че извънземните пришълци непременно трябва да бъдат от плът и кръв. Дори и Хърбърт Уелс никога не си е представял нашествие от призраци.“
— Искам да видя изкопа — каза Боби.
— Добре. Предполагам, че ще ти хареса с каква скорост го отводняваме. Ела.
И те се запътиха към сянката на кораба.
13
„Понеделник, 8 август:“
Жегата пак се върна.
В седем без четвърт този понеделник сутринта температурата зад кухненския прозорец на Нют Берингър беше почти трийсет градуса, само че Нют не се взираше в термометъра, а стоеше в банята само по долнището на пижамата си и несръчно се мажеше с грима на покойната си жена, като през цялото време ругаеше потта, която му пречеше. Винаги бе смятал гримирането за невинен женски каприз, но сега, когато сам се мъчеше да го използва по предназначение — да подчертава хубавото и да прикрива нежеланото (или поне нехарактерното) — изведнъж установи, че тая работа е като подстригването: привидно елементарна, ама всъщност дяволски трудна.