Така е, нямаше как да не свикне да се маже с тези говна. Все някога щеше да ги зареже, ще дойде и това време. В крайна сметка човек привиква към всичко. През копчелъка на долнището на пижамата му се подаде нещо като пипало с белезникав връх, който преминаваше в розово и дори в кървавочервено надолу към удебелената му невидима задна част. А Нют, сякаш в подкрепа на мислите си, го натъпка разсеяно обратно и продължи да се мъчи да нанася равномерно по изчезващото си лице грима на своята покойна съпруга.
14
„Вторник, 9 август:“
Старият доктор Уоруик бавно издърпа чаршафа и покри тялото на Томи Джаклин. Белият плат леко се изду, после спадна. Отдолу остана да стърчи само носът на Томи. Иначе беше симпатично момче, но имаше голям нос — като баща си.
„Да, баща му“, горчиво си каза Боби Андерсън. „Някой трябва да уведоми баща му и отсега знам на кого ще се падне тази задача“. Знаеше, че подобни неща вече не бива да я занимават — неща като смъртта на Томи или като това, че щом се доберяха до люка на кораба, щеше да й се наложи да се отърве от Гард — ала понякога все още си мислеше за тях.
След време обаче и те щяха да отминат.
Само още няколко посещения в бараката и толкова.
Тя приглади несъзнателно ризата си и кихна.
Като се изключи кихането и хриптенето на Хестър Бруклайн от другото легло в набързо приспособената от доктор Уоруик болнична стая в дома му, известно време не се чуваха никакви други звуци.
Наистина ли е мъртъв?, попита Кайл.
Не, покривам ги с чаршаф само на шега, ядосано викна Уоруик. Какви са тия тъпи въпроси? Още в четири часа знаех, че ще умре. Затова и ви повиках тук. Нали сега вие сте бащите на града, не е ли така?
Очите му за миг обходиха лицата на Хейзъл и Боби.
Извинете. Има и две майки.
Боби мрачно се усмихна. Много скоро в Хейвън щеше да има само един-единствен пол, без бащи и майки. Нещо като обръснатите глави на източните поклонници, поели по Великия път на „ставането“.
Тя изгледа останалите в стаята — Кайл, Дик, Нют и Хейзъл — и видя, че те също са потресени от смъртта на момчето. Слава Богу поне, че не беше сама. Томи и Хестър бяха успели да се върнат дори по-рано от очакваното, понеже той още веднага, щом започна да се чувства зле, малко след като излязоха от общините на Хейвън и Троя, бе подкарал колата като луд, за да свършат по-бързо.
„Това момче се прояви като истински герой“, рече си Боби. „Жалко, че сега най-много да му осигурим прилично погребение, но пък нищо не може да омаловажи постъпката му“.
Тя погледна към леглото на Хестър, където момичето, пребледняло като някаква восъчна камея, лежеше със затворени очи и дишаше сухо, накъсано. Двамата с Томи можеха и трябваше да се върнат още с появата на главоболието и кървенето на венците, ала те дори не го обсъдиха помежду си. Пък и кръв потече не само от венците им. Хестър, която имаше леко менструално кървене през цялото време на „ставането“ (за разлика от по-възрастните жени, при младите момичета мензисът сякаш нямаше край), накара Томи да спре до дрогерията в Троя, за да се снабди с по-сериозни дамски превръзки, защото по едно време кървенето стана много обилно. Малко по-късно, когато вече бяха купили три нови акумулаторни батерии и една на старо от магазина за резервни части на шосе 7 между Нюпорт и Дери, тя изхвърли четири напълно подгизнали от кръв превръзки.
Заболяха ги и главите. Болките бяха особено силни при Томи. От „Сиърс“ купиха шест универсални батерии, а от железарията в Дери — над стотина сухи двойни и тройни клетки и елементи (там тъкмо бяха получили нова доставка) — само че в този момент и двамата разбраха, че не могат да продължат и трябва да се връщат веднага. Томи дори почна да халюцинира: докато караше по улица „Уентуърт“ му се стори, че от една канализационна шахта на улицата му се хили някакъв клоун с лъскави сребърни долари вместо очи, нахлузил бяла ръкавица на ръката си и стиснал в нея грозд детски балони.
Петнайсет километра след Дери, по шосе 9 в посока към Хейвън, от ректума на Томи прокапа кръв.
Той спря и, зачервен от смущение, помоли Хестър да му даде от нейните превръзки. След това й обясни защо му са, но не смееше да я погледне от срам. Тя му подаде пакета и Томи изчезна зад близките храсти, а след минута се появи обратно, треперещ и залитащ като пияница, с протегната напред ръка.
— Трябва ти да караш, Хестър — рече той. — Вече не виждам добре.
Когато навлязоха в общината на Хейвън, цялата предна седалка бе покрита с кървава слуз, а Томи лежеше в несвяст. Самата Хестър също виждаше като през тъмна завеса. Макар и да знаеше, че е едва четири часа следобед и небето е ясно, изскочилият пред нея доктор Уоруик й се стори като че ли се бе измъкнал от буреносен виолетов здрач. Тя знаеше, че той отваря вратата, докосва й ръцете и шепне: „Всичко е наред, скъпа, пусни волана. Вече си у дома, в Хейвън“, дори успя да разкаже сравнително свързано какво се е случило тоя следобед, докато лежеше в сигурната прегръдка на Хейзъл Маккрийди, но въпреки всичко и Хестър припадна дълго преди да се доберат до жилището на доктора, макар и той да юркаше колата с нечуваната за него скорост от почти сто и двайсет километра в час, а бялата му коса се вееше на вятъра.