Очите й изглеждаха сериозни и влажни, особено на фона на неземно розовия грим. Още докато Гардънър я гледаше замислено, тя се пресегна към пакетчето с тоалетни кърпички на масичката зад нея, извади няколко и кихна два-три пъти.
— Лятна настинка, предполагам. Ще си лягам, Гард. Извинявай, че те изоставям толкова рано, ама съм направо изцедена.
— Добре, няма нищо — отвърна Гардънър.
Нещо го ядеше отвътре и не му даваше покой, някаква полузабравена, но позната подробност го караше сега да стои с роклята й в ръце и да я разглежда. Беше най-обикновена лятна памучна рокля без ръкави. Навремето щеше да е изпрана още тази сутрин и окачена отзад на простора да съхне, после след вечеря Боби би я изгладила и поставила на закачалката в килера дълго преди да си е легнала, само че такива работи ставаха много отдавна, а сега вече живееха в Новото и Подобрено време, когато дрехи се перяха единствено в абсолютно краен случай. Все пак имаха по-важни неща за вършене, нали така?
Сякаш в потвърждение на мисълта му Боби пак кихна насън. Два пъти.
— Недей — прошепна Гард. — Моля те.
После пусна роклята обратно в коша. Не искаше да я докосва повече. Хлопна капака и сепнато застина от страх да не събуди Боби.
„Взе пикапа и отиде да свърши нещо, което не й се вършеше. Нещо, дето я притесняваше, но от друга страна беше достатъчно официално, за да трябва да облича рокля. Върна се късно през нощта и отиде право в бараката, дори не влезе в къщата да се преоблече. Влезе, сякаш имаше нужда от бараката. Направо. Защо?“
Отговорът, като се имаха предвид кихавиците и онова, което откри върху роклята й, му се виждаше неизбежно категоричен.
Утеха.
А когато Боби, която живееше сама, се нуждаеше от утеха, кой й я предлагаше? Гард? Не ме карайте да се смея, приятели. Гард не го бива да утешава, той може само да се възползва.
Прищя му се да се напие. Искаше му се както никога досега, откакто се зае с цялата дяволска работа.
„Добре, стига толкова. Пиенето е забранено, не мисли за него“. Гард тъкмо се обърна да излезе от кухнята, където Боби държеше бутилките с алкохола и коша с мръсните дрехи, когато нещо изтропа на дъските.
Той се наведе, вдигна го, разгледа го и го подхвърли замислено в дланта си. Зъб, естествено. Номер втори. Бръкна си в устата, напипа новата дупка и хвърли едно око на окървавения си показалец. После отиде до вратата на кухнята и се заслуша. Боби шумно хъркаше в спалнята си. Звучеше така, сякаш синусите й бяха запушени с цимент.
„Лятна настинка, значи. Може. Може и така да е“.
Само че Гардънър помнеше как понякога Питър й скачаше в скута, особено когато Боби седеше и четеше в люлеещия се стол до прозореца или на верандата. Според нея той почвал да дивее, когато времето било променливо и точно тогава й докарвал алергичните пристъпи, а и тя се влияела от същите промени. „Сякаш разбира“, каза веднъж Боби и почеса кучето зад ушите. „Кажи, Пийт! Разбираш ли? Харесва ли ти да ме караш да кихам, а? Ще ти се и аз да страдам, нали?“ А Пийт я погледна и й се усмихна по неговия си начин.
Гардънър си спомни и това, че когато Боби се прибра снощи и той се събуди (събуди го не само завръщането на Боби, но и оная яркозелена светлина), отнякъде се чуваха далечни гръмотевици.
Помнеше, че понякога и Пийт имаше нужда от ласки и утеха, особено когато навън гърмеше. Пийт ужасно се боеше от този звук. Звука на гръмотевиците.
„Господи, да не би да е затворила Питър в бараката? И ако го е направила, ЗАЩО?“
По роклята на Боби имаше някакви странни лепкави петна.
И косми.
Добре познати къси кафяви и бели косми. Значи Питър наистина е в бараката и е бил там през цялото време. Боби лъжеше, че е мъртъв и явно никой не можеше да каже за колко още други неща го е лъгала… Защо?
„Защо?“
Гардънър не знаеше.
Той се обърна, отиде до шкафа, наведе се и бръкна под мивката, откъдето измъкна нова бутилка скоч, после я отвори и я вдигна за наздравица:
— Да пием за най-добрия приятел на човека.
След това отпи направо от гърлото, изжабурка се гръмогласно и преглътна.
Първата глътка.
„Питър. Какво, по дяволите, си направила с Питър, Боби?“
Искаше да се напие.
Здравата.
И бързо.
КНИГА ТРЕТА
ТОМИЧУКАЛАТА
Запознайте се с новия шеф. Същия като стария.
„Вече няма да ме измамят“