Ан щеше да се погрижи за това. Оставете тази работа на Сестричката.
8
Тази нощ в хотел „Градски изглед“ сънят не дойде лесно за Ан. Донякъде заради чуждото легло; донякъде заради глухия шум от работещи из съседните стаи телевизори и усещането, че е заобиколена от други хора — просто още една пчела, опитваща се да заспи в безименната си килийка в кошера, където килийките бяха квадратни вместо шестоъгълни; донякъде заради съзнанието, че утрешният ден щеше да бъде изключително натоварен; и най-вече, обаче, заради нестихващата й мрачна ярост, задето е била измамена. Това бе нещото, което мразеше повече от всичко друго — то превръщаше такива неприятности, като затварянето на телефона, в пълна дреболия. „Боби“ я бе измамила. До този момент я бе измамила окончателно и завършено, принуждавайки я да предприеме това глупаво пътуване, когато според синоптиците върху Нова Англия се беше стоварила най-лошата гореща вълна от 1974 година насам.
Един час след като излъга за Боби пред майка си и опяващите лели и чичовци, тя направи нов опит да се обади, този път от собственика на погребалното бюро (майка й отдавна се бе замъкнала вкъщи, където Ан предполагаше, че ще заседне с тъпата си сестра Бети и двете ще смучат от онова гнусно кларе, по което си падаха, оплаквайки мъртвеца, докато се натряскат). Отсреща се чуваше пак само този звук като от сирена. Ан се обади на телефонистката и съобщи за повреда по линията.
— Искам да проверите, да установите повредата и да я отстраните — нареди Ан. — В семейството има смъртен случай и трябва колкото е възможно по-скоро да вляза във връзка със сестра си.
— Да, мадам. Ако ми оставите номера, откъдето се обаждате…
— Обаждам се от погребалното бюро — тръсна Ан. — Смятам да избера ковчег за баща си, след което да си легна. Ще позвъня пак на сутринта. Просто се постарай тогава да имам сигурна връзка, мила.
Тя затвори и се обърна към погребалния агент.
— Боров ковчег — рече тя. — Най-евтиния, който имате.
— Но, госпожице Андерсън, сигурен съм, че ще искате да си помислите за…
— Не желая да мисля за „нищо“ — излая Ан. Вече усещаше предупредителното пулсиране, което сигнализираше за настъпването на един от редовните й пристъпи на мигрена. — Просто ми продайте най-евтиния боров ковчег, с който разполагате, за да мога да се разкарам оттук. Мирише на смърт.
— Но… — Погребалният агент беше вече напълно сащисан. — Не искате ли да погледнете…
— Ще го видя, когато той е вътре — отсече Ан и измъкна чековата си книжка от чантата. — Колко?
9
На другата сутрин телефонът на Боби работеше, но никой не го вдигна. Това продължи през целия ден. Ан се ядосваше все повече и повече. Около четири следобед, когато бдението в съседната стая протичаше с пълна сила, тя се обади в справочната служба на Мейн и заяви на телефонистката, че иска номера на полицейския участък в Хейвън.
— Ами… вижте, там няма точно „полицейски участък“, но разполагам с номера на хейвънския констабъл. Това устройва…
— Да. Дайте ми го.
Телефонистката й го даде. Ан се обади. Телефонът звъня… звъня… звъня. Сигналът беше съвсем същия като онзи, който се чуваше, когато звънеше в къщата, където безхарактерната й сестра се криеше от около тринайсетина години. Човек можеше почти да повярва, че звъни на същото място.
Тя всъщност си поигра малко с тази идея, преди да я отхвърли. Но да отдели на подобна параноична мисъл дори миг от времето си беше много нетипично за нея и това я ядоса още повече. Сигналите си приличаха, защото в онова градче всички апарати ги продаваше и обслужваше една и съща забутана дърводелска телефонна компания, това бе всичко.
— Свърза ли се с нея? — попита боязливо Пола, като се приближи до вратата.
— Не. „Тя“ не отговаря, градският „констабъл“ не отговаря, мисля че целият скапан град е отишъл по дяволите. Господи! — Ан отметна кичур коса от потното си чело.
— Може би, ако се обадиш на някой от приятелите й…
— Какви приятели? Онова пиянде, с което се е забъркала ли?
— Сестричке! Ти не знаеш…
— Знам кой вдигна телефона единствения път, когато успях да се свържа — отвърна мрачно Ан. — След като съм живяла в това семейство, лесно мога да позная кога един мъж е пиян само по гласа му.
Майка й не каза нищо; тя се задоволи просълзена и разтреперана да замълчи, опипваща с една ръка колана на черната си рокля и Ан точно такава я искаше.
— Не, той е там и двамата много добре знаят, че се опитвам да се свържа с тях и защо. Но те ще съжаляват, задето се ебават с мен.