„О, така ли? Аз мисля, че може. Не съвсем, ама повече от преди месец… и все повече с всеки изминал ден. Защото ти също «ставаш» сега. Дали си «променил» решението си? Смехория; та ти изобщо не можеш да «вземеш» решение!“
Боби прие отговора или поне си даде вид, че го приема. Тя се обърна към купчината инструменти, струпана в края на верандата. Бе пропуснала да сложи грим на мястото точно под ухото, видя Гардънър — същото място, което много мъже пропускат като се бръснат. Той осъзна с поболяваща липса на изненада, че може да погледне „вътре“ в Боби — кожата й се бе променила, беше се превърнала в някакво полупрозрачно желе. Боби бе станал по-набита и по-ниска през последните два дни — и измененията се ускоряваха.
„Господи“, помисли той, ужасен и някак мрачно развеселен, „това ли става, когато се превръщаме в томичукала? Започваме да приличаме на хора, попаднали под въздействието на огромна, пагубна ядрена авария?“
Боби, която се бе навела над инструментите и ги събираше, бързо се извърна и погледна с подозрение към Гардънър.
— Какво?
Казах да се размърдаме, мързелано, ясно изпрати Гардънър и подозрителното, озадачено изражение се превърна в колеблива усмивка.
— Добре. Помогни ми тогава.
Не, разбира се, жертвите на силно гама облъчване не стават прозрачни, като Клод Рейнс в „Невидимия човек“. И не започват да губят сантиметри, докато телата им се изменят и удебеляват. Но, да, много е вероятно да им падат зъбите и косата — с други думи имаше някакъв вид физическо „ставане“ и в двата случая.
Той отново си помисли: „Запознайте се с новия шеф. Същия като стария.“
Боби пак го наблюдаваше под око.
„Пространството ми за маневриране взе да се изчерпва, да. И то бързо.“
— „Какво“ каза, Гард?
— Казах: „Да вървим, шефе“.
След дълго колебание, Боби кимна.
— Да — рече тя. — Прахосваме дневната светлина.
3
Те отидоха до изкопа с тракторчето. То не летеше, както бе хвърчал велосипедът на момчето в „Извънземното“; тракторчето на Боби никога нямаше да планира кинематографично върху фона на луната, на стотици метри над покривите. Ала то на практика се носеше безшумно и умело на петдесет сантиметра над земята, а големите му колела бавно се въртяха като замиращи пропелери. Така се пътуваше дяволски гладко. Гард шофираше, а Боби стоеше зад него върху ралото.
— Сестра ти тръгна ли си? — попита Гардънър. Не беше нужно да крещи. Двигателят на тракторчето мъркаше слабо и приглушено.
— Да — отвърна Боби. — Тръгна си.
„Все още хич не те бива в лъжите, Боби. А и ми се струва — наистина, — че я чух да пищи, точно преди да стигна пътеката, която води към гората. Мисля, че я чух да пищи. Колко ли много трябва, за да бъде накарана такава високопарна, нахакана, зла и късаща топки кучка като Сестричката да започне да вие? Колко ли сериозна трябва да е била работата?“
Отговорът на този въпрос беше лесен. Много.
— Тя никога не е била от хората, които си тръгват изискано. Нито пък позволява на другите да се държат така, стига да може. Беше дошла да ме отведе вкъщи, нали знаеш… внимавай с онзи пън, Гард, висок е.
Гардънър натисна лоста за скоростите до край. Тракторчето се издигна с още десет сантиметра и мина над върха на високия пън. Щом го прескочиха, Гард отпусна лоста и тракторчето пак се върна към обичайните си петдесет сантиметра над земята.
— Да, тя просто се изтърси със злобата и настойчивостта си — продължи Боби, някак леко развеселена. — Имаше време, когато можеше и да постигне целта си. Но както стоят нещата сега, мяма никакъв шанс.
Гардънър усети хлад. Подобна забележка можеше да се изтълкува по доста начини, нали?
— Още съм изненадан, че успя само за една вечер да я разубедиш — вметна Гардънър. — Смятах, че Патриша Маккардъл е зла, но твоята сестра я накара да изглежда като ангелче.
— Просто поизтрих малко от грима си. Когато тя видя какво е отдолу, изпищя и си тръгна така бързо, сякаш имаше прикрепени ракети на петите. Действително беше много забавно.
Звучеше правдоподобно. Звучеше толкова правдоподобно, че изкушението да й повярва бе почти непреодолимо. Стига да изключеше простия факт, че жената, за която ставаше дума, не можеше да се втурне за „никъде“ без чужда помощ. Тя едва „ходеше“ сама.
„Не“, помисли си Гардънър. „Ан изобщо не си е тръгнала. Единственият въпрос е дали си я убила или е някъде там в проклетата барака, заедно с Питър.“
— Колко време отнема физическата промяна, Боби? — попита Гардънър.
— Още малко остава — отвърна Боби и Гардънър отново си помисли, че Боби хич не я бива в лъжите. — Стигнахме. Паркирай край навеса.