Нищо.
Взетият под наем кътлас на Ан Андерсън беше празен.
„Може да са я пъхнали в багажника. Фактът е, че още нищо не знаеш със сигурност.“
Но на него му се струваше, че знае. Логиката му подсказваше, че тялото на Ан не е в багажника. Защо да си правят този труд? Всеки, който намереше чисто нова кола заровена чак тук, в изоставената кариера за чакъл, щеше да сметне цялата история за достатъчно подозрителна, за да провери съдържанието на багажника… или да извика полицията, която щеше да направи същото.
„Така и така на никой в Хейвън няма да му пука. Те си имат по-неотложни грижи от някакви си коли, заровени в чакълени кариери точно сега. Пък и ако някой от града действително намереше колата, последното, което би направил, ще е да вика полиция. Това би означавало идването на външни хора, а ние не искаме никакви външни хора в Хейвън това лято, нали? Зарежи тази мисъл!“
Значи тя не беше в багажника. Проста логика. Всичко е доказано.
„Може хората, които са свършили това, да не са разсъждавали така логично като теб, Гард.“
И тази идея не струваше пет пари. Ако той можеше да види нещо от три страни, то вундеркиндчетата от Хейвън бяха способни да го видят от „двайсет и три“. Те не пропускаха нищо.
Гардънър отстъпи на колене назад до края на капака и скочи долу. Сега усети болката в издраните си, горящи ръце. Ще трябва да вземе няколко аспирина, като се върне и да опита да скрие пораженията от Боби на сутринта — работните ръкавици щяха да са на мода утре. През „целия“ ден.
Ан не е в колата. Къде е тогава? В бараката, разбира се; в бараката. Гардънър изведнъж разбра, защо бе дошъл дотук — не само за да потвърди мисълта, която беше попил от главата на Боби (ако това бе направил; подсъзнанието му може просто да си е нарочило това място, като най-удобното за бързо отърваване от такава голяма кола), а защото бе искал да е сигурен, че отговорът е бараката. Бе изпитвал „нужда“ да е сигурен. Тъй като имаше да взима решение, а вече знаеше, че дори гледката как Боби се променя в нещо съвсем нечовешко, не бе достатъчна, за да го тласне към това решение — толкова голяма част от него все още искаше да изкопае кораба, да го изкопае и да го пусне в действие — направо огромна част от него.
Преди да вземе решението, ще трябва да види какво има в бараката на Боби.
5
На половината път назад, той спря в студената, несигурна лунна светлина, поразен от един въпрос — защо си бяха направили труда да скрият колата? Защото хората от коли под наем ще съобщят, че липсва и в Хейвън може да дойде полиция? Не. Служителите на „Херц“ и „Ейвис“ можеше дори да не „разберат“, че колата липсва с дни и щеше да мине още повече време, докато ченгетата проследят семейната връзка на Ан тук. Поне една седмица, ако не и две. А Гардънър си мислеше, че дотогава Хейвън ще е престанал да се тревожи дали няма да се намеси някой отвън, по един или по друг начин, завинаги.
Затова, от кого беше скрита колата?
„От теб, Гард. Скрили са я от теб. Те все още не искат да знаеш на какво са способни, когато въпросът опре дотам да се защитават. Скрили са я, а на теб Боби каза, че Ан си е заминала.“
Той продължи, а тази опасна тайна се въртеше из мозъка му като скъпоценнен камък.
ТРИ: ЛЮКЪТ
1
Това се случи два дни по-късно, докато Хейвън лежеше отпуснат и замаян от слънцето в августовската жега. Бяха дошли кучешките дни, само дето, разбира се, в Хейвън не бяха останали никакви кучета — освен може би единственото в бараката на Боби Андерсън.
Гард и Боби се намираха върху дъното на изкоп, който сега беше петдесет метра дълбок — корпусът на кораба образуваше едната страна на ямата, а другата, зад сребристата мрежа, която я поддържаше, представляваше разрез на тънки слоеве почва, глина, шисти и гранит. Някой геолог много би го харесал. Двамата бяха облечени с дънки и фанелки. Горе, на повърхността, беше задушно и горещо, но тук долу бе студено — Гардънър се чувстваше като бръмбар, който пълзи по стената на охладител за вода. На главата си имаше каска, към която със здрава сребърна лента беше прикрепена лампа. Боби го бе предупредила да използва лампата, колкото е възможно по-пестеливо — батериите бяха в ограничено количество. И двете му уши бяха затъкнати с памук. Той разбиваше големите парчета скала с бормашина. Боби се намираше в другия край на изкопа и вършеше същото.