Тази сутрин Гардънър я бе попитал защо трябва да ги разбиват с бормашина.
— Радиоексплозивите ми харесваха повече, Боби, моето момиче — каза той. — По-малко мор и зор за американския мозък, нали ме разбираш?
Боби не се усмихна. Тя изглежда губеше чувството си за хумор, заедно с косата си.
— Вече сме прекалено близо — заяви тя. — Използването на експлозив може да повреди нещо, което не искаме да повреждаме.
— Люкът ли?
— Люкът.
Раменете на Гардънър го боляха, а освен това го болеше и пластинката в главата — сигурно беше внушение, стоманата не може да я боли, но винаги имаше такова „усещане“, когато се намираше тук — и се надяваше Боби скоро да даде сигнал, че е време да спрат за обяд.
Той пак пусна бормашината да си пробива и прогризва път напред към кораба, без много да се вълнува дали няма да закачи матовата сребърна повърхност. Човек трябваше да внимава само да не задълбае прекалено силно, бе открил той; бормашината имаше склонност да отскача и можеше да ти откъсне крака, ако не внимаваш. Самият кораб оставаше непокътнат след грубите целувки на бормашината, както и преди от експлозивите, които той и парадното му шествие от помагачи бяха използвали. Поне нямаше опасност да повредят товара.
Бургията докосна корабната повърхност — и изведнъж равномерният картечен гръм на бормашината се превърна в пискливо квичене. Стори му се, че вижда как от пулсиращата мъглявина, която представляваше бургията, излиза дим. Чу се щракване. Нещо профуча край главата му. Всичко стана за по-малко от секунда. Той изключи бормашината и видя, че почти цялата бургия я няма. Бе останало само късо назъбено парченце.
Гардънър се обърна и видя частта, прелетяла край лицето му, забита в скалата зад него. Тя гладко бе разцепила на две една нишка от мрежата. Шокът го удари със закъснение и накара коленете му да омекнат и да го изсипят на земята.
„Пропуснала ме е на един курвенски косъм. Нито повече, нито по-малко. Майчице!“
Той се опита да я измъкне от скалата и отначало реши, че няма да успее. После започна да я клати нагоре-надолу. „Като че ли вадя зъб“, помисли си той и без да иска истерично се изкикоти.
Бургията най-после излезе. Беше с размер на куршум 45-и калибър или малко по-голяма.
Изведнъж Гардънър усети, че е на ръба на припадъка. Той опря ръка на покритата с мрежа стена на изкопа и отпусна глава върху нея. Затвори очи и зачака светът или да изчезне, или отново да се върне. Смътно осъзна, че бормашината на Боби също изключи.
Светът започна да се връща на мястото си… а Боби го друсаше.
— Гард? Гард, какво има?
В гласа й звучеше истинска загриженост. Като я чу, Гардънър изпита абсурдното желание да се разплаче. Разбира се, той беше много уморен.
— Едва не бях прострелян в главата от четирийсет и пет калиброва бургия — рече Гардънър. — Като се замисля, май сравнението с магнум 0.357 ще бъде по-точно.
— За какво говориш?
Гардънър й подаде парченцето, което бе измъкнал от стената. Боби го погледна и подсвирна.
— Господи!
— Мисля, че Той и аз току-що пропуснахме възможността да влезем във връзка. Това е вторият път, когато едва не си загубвам живота в тази лайняна яма. Първият път беше, когато твоя приятел Ендърс почти забрави да пусне долу въжето, след като бях заредил един от онези радиоексплозиви.
— Той не ми е приятел — отсъстващо възрази Боби. — Смятам го за говедо… Гард, ти къде дълбаеше? Какво предизвика счупването?
— Какво искаш да кажеш? Скалата! Какво друго можеш да дълбаеш тук?
— Близо ли беше до кораба? — изведнъж Боби се развълнува. Не; нещо повече. Обзе я треска.
— Да, но и преди съм го одрасквал с бургията. Той просто я…
Ала Боби вече не го слушаше. Тя беше до кораба, застанала на колене и разравяше земята с пръсти.
„Изглеждаше като че ли вдига пара“, помисли Гардънър. „При…“
Той е тук, Гард! Най-после е тук!
Гардънър беше застанал до нея преди да осъзнае, че тя не бе изказала заключението си на глас; той беше чул мислите в главата й.
2
Има „нещо“, добре, помисли си Гардънър.
Издърпвайки встрани скалата, която Гард бе дълбал с бормашината точно преди тя да експлодира, Боби най-после беше линия върху повърхността на кораба — една-единствена линия по цялата тази огромна, гладка площ. Щом я погледна, Гардънър разбра вълнението на Боби. Той протегна ръка да я докосне.
— По-добре недей — рязко го спря тя. — Помниш какво стана преди.
— Остави ме — рече Гардънър. Той блъсна встрани ръката на Боби и докосна този прорез. В главата му прозвуча музика, но беше приглушена и бързо заглъхна. Стори му се, че усеща как зъбите му бързо потракват в гнездата си и заподозря, че ще загуби още някои от тях тази нощ. Нямаше значение. Искаше да го докосне и „щеше“ да го докосне. Тук беше входът; сега се намираха най-близо до томичукалата и техните тайни, това беше първият реален знак, че тази абсурдна грамада не е изцяло плътна („беше“ му минавала такава мисъл; каква космическа шега би било). Докосването приличаше на усещането от пипната втвърдена звездна светлина.