— Това е люкът — заяви Боби. — „Сигурна“ бях, че е тук!
Гардънър й се усмихна.
— Успяхме, Боби.
— Да, успяхме. Слава Богу, че се върна, Гард!
Боби го прегърна… и когато Гард усети желеподобното движение на гърдите и тялото й, в него се надигна разбунтувано отвращение. Звездна светлина ли? Май самите звезди се докосваха до „него“ в този момент.
Това бе мисъл, която побърза да скрие и реши, че действително е успял този път и Боби не долови нищо от нея.
„Една точка за мен“, помисли той.
— Колко смяташ, че е голям?
— Не съм сигурна. Мисля, че може и да успеем да го разчистим днес. Най-добре ще е да го направим. Нямаме много време, Гард.
— Какво искаш да кажеш?
— Въздухът над Хейвън се промени. Благодарение на него — Боби почука с кокалчетата на пръстите си по корпуса на кораба. Той издаде глух, подобен на камбана звук.
— Знам.
— На хората, които влизат, им става лошо. Видя как изглеждаше Ан.
— Да.
— Тя беше защитена до известна степен от зъбните си протези. Съзнавам, че звучи налудничаво, но е истина. И въпреки това си тръгна дяволски забързано.
„О? Така ли?“
— Ако това беше всичко — отравяне от въздуха на хората, които влизат в града отвън — пак щеше да е достатъчно. „Но ние вече не можем да го напуснем, Гард.“
— Не можем…?
— Не. Струва ми се, че „ти“ можеш. Вероятно ще се чувстваш зле няколко дни, ама можеш да се махнеш. Аз бих умряла и то много бързо. Още нещо: от доста отдавна времето е горещо и тихо. Ако то се промени — ако духне някой по-силен вятър — той ще разнесе нашата биосфера над целия Атлантически океан. Ще бъдем като аквариум с тропически рибки в момента, в който някой е издърпал щепсела на апаратчето за въздух. Ще умрем.
Гард поклати глава.
— Времето се промени, когато ти ходи на погребението на онази жена, Боби. Спомням си. Беше ясно и ветровито. Затова и ми се видя толкова странно, че получи слънчев удар след цялата тази жега и безветрие.
— Нещата се промениха. „Ставането“ ускори темпове.
Дали „всички те ще умрат“? запита се Гардънър. „ВСИЧКИ? Или само ти и твоите специални приятелчета, Боби? Онези, които сега трябва да си слагате грим?“
— Долавям съмнения в главата ти, Гард — каза Боби. Звучеше полуядосана, полуразвеселена.
— Това, в което се съмнявам е, че някое от тези неща изобщо ще се случи — заяви Гардънър. — Не ги мисли. Хайде. Да копаем, маце.
3
Започнаха да се редуват с търнокопа. Единият от тях работеше с него около петнайсетина минути, после двамата разчистваха разкопаното. Към три този следобед Гард видя кръгъл прорез, на вид с около два метра диаметър. Като капак на люк. И тук, най-после, имаше някакъв символ. Той го разгледа с учудване и накрая реши да го пипне. Музикалният взрив в главата му този път беше по-силен, сякаш бе вече отегчен протест или отегчено предупреждение — предупреждение да се маха оттук, преди защитата му да го е изоставила напълно. Ала имаше нужда да го докосне, да се увери.
Прокарвайки пръсти по този почти китайски символ, Гард си мислеше: „Някое същество, което е живяло под блясъка на друго слънце, е измислило този знак. Какво ли значи той? НЕ ВЛИЗАЙ? НИЕ ИДВАМЕ С МИР? Или може би е предупреждение, извънземна версия на НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ, ВСИЧКИ ВИЕ, КОИТО ПРЕКРАЧИТЕ ПРАГА?“
Той беше вграден в метала на кораба като барелеф. Самото докосване до него предизвикваше някакво суеверно страхопочитание, каквото Гард никога преди не бе изпитвал; преди шест седмици просто щеше да се изсмее, ако някой му кажеше, че може да се чувства така — като пещерен човек, който наблюдава слънчево затъмнение или селянин от средните векове — пристигането на онова, което по-късно щеше да стане известно като Халеевата комета.
„Същество, което е живяло под блясъка на друго слънце, е измислило този знак. Аз, Джеймс Ерик Гардънър, роден в Портланд, Мейн, Съединени Американски Щати, Западно полукълбо на Света, докосвам символ, създаден и изобразен от само Бог знае какво същество на огромно разстояние светлинни години в мрака на Вселената. Боже мой, Боже мой, аз се докосвам до един чужд разум!“
Той, естествено, се докосваше до чуждия разум вече от доста време, но сега не беше същото… изобщо не беше същото.