Тя открито се усмихна.
— Не изпитвах абсолютно никакво подозрение.
— Но Питър не го е харесал.
— Да. Той не го хареса. Ала не корабът го уби, Гард.
„Това е съвсем сигурно.“
— Питър умря от естествена смърт. Той беше „стар“. Онова в гората е космически кораб от друг свят, а не кутията на Пандора или свещеното ябълково дърво. Аз не чух никакъв глас от небето, който да ми нареди: „От този кораб няма да ядеш, иначе ще умреш“.
Гард леко се усмихна.
— И все пак той „е“ кораб на познанието, нали?
— Да, предполагам.
Боби отново се бе загледала към пътя и очевидно не желаеше да продължава дискусията.
— Кога ги чакаш да пристигнат? — попита Гардънър.
Вместо да му отговори, тя кимна по посока на пътя. По него се задаваше кадилакът на Кайл Арчинбърг, следван от стария форд на Адли Маккийн.
— Май ще вляза вътре да подремна малко — изправи се Гардънър.
— Ако желаеш да дойдеш с нас до кораба, чувствай се добре дошъл.
— С теб бих могъл. Но с тях? — той завъртя палец към идващите коли. — Те ме смятат за луд. А освен това ме мразят и в червата, задето не могат да ми четат мислите.
— Ако аз кажа, че идваш, няма проблеми.
— Ще минете и без мен — рече Гардънър и се протегна. — Аз също не си падам по тях. Изнервят ме.
— Съжалявам.
— Недей. Просто… утре. Само ние двамата, Боби. Нали?
— Да.
— Поздрави ги от мен. И им напомни, че помагах, със или без стоманена пластинка в главата.
— Добре. Разбира се.
Но очите на Боби отново отбягнаха неговите и това хич не се хареса на Гардънър. Ама хич.
2
Той си помисли, че първо може да отидат до бараката, ала те не го направиха. Постояха малко отвън, потънали в разговор — Боби, Франк, Нют, Дик Алисън, Хейзъл и останалите — след което в стегната групичка потеглиха към гората. Небето вече започваше да става пурпурно и повечето от тях носеха прожектори.
Докато ги наблюдаваше, Гард разбра, че последният му истински миг с Боби е дошъл и си е отишъл. Сега не му оставаше нищо друго, освен да влезе в бараката и да види какво има там. И веднъж завинаги да вземе решение.
„Видях едно око да наднича през плътен облак зад зелената врата…“
Гардънър стана и прекоси къщата към кухнята, съвсем навреме за да ги види как се запътват към избуялата градина на Боби. Бързо ги преброи, уверявайки се, че всички са там, после тръгна към мазето. Боби държеше там резервна връзка ключове.
Той отвори вратата на мазето и за последен път се спря.
„Наистина ли искаш да направиш това?“
Не; не искаше. Но „смяташе“ да го направи. И тогава откри, че изпитва силно чувство на самота, което надделяваше над страха. Буквално нямаше никой друг, към когото да се обърне за помощ. Бе прекарал в пустинята с Боби Андерсън четирийсет дни и четирийсет нощи и сега се намираше сам в пустошта. Господ да му е на помощ.
По дяволите, помисли си Гард. Както се предполагаше, че бе казал един взводен командир от Първата световна война: „Хайде, момчета, да не искате да живеете вечно?“
Гардънър слезе по стълбите, за да вземе връзката ключове на Боби.
3
Тя беше там, висеше на един пирон и всеки ключ бе прилежно надписан. Единствената изненада беше, че ключът от бараката бе изчезнал. Той се „бе“ намирал там, в това Гардънър беше съвсем сигурен. Кога го „видя“ за последен път? Направи опит да си спомни и не успя. Боби взимаше предпазни мерки? Може би.
Той застана насред Новата и Подобрена Работилница, с избила пот по челото и по топките. Нямаше ключ. Страхотно. В такъв случай какво трябваше да направи? Да грабне брадвата на Боби и да постъпи като Джак Никълсън в „Сияние“? Можеше да си го представи. Джас, прас: „Еееееето го ГАРДЪНЪР!“ Само дето щеше да му е малко трудно да скрие пораженията, преди поклонниците да са се върнали от Разглеждането на светия люк.
Гардънър стоеше насред работилницата на Боби, усещаше как времето изтича и се чувстваше Стар и Неподобрен. Колко време „щяха“ да останат там всъщност? Нямаше как да прецени, нали? Изобщо нямаше начин.
„Добре, къде хората оставят ключовете си? Да предположим, че тя действително взима само предпазни мерки, а не ги крие умишлено от теб.“
Изведнъж една мисъл го порази така силно, че той наистина се плесна по челото. Не „Боби“ беше взела ключа. Нито пък някой се опитваше да го скрие от него. Ключът бе изчезнал, когато се предполагаше, че Боби се намира в болницата на Дери и се възстановява от слънчев удар. Беше почти сигурен и онова, което паметта не можеше да му даде, го получаваше по пътя на логиката.