Боби не се бе намирала в болницата на Дери, а в бараката. Дали някой от тях беше взел резервния ключ, за да се грижи за нея, докато е имала нужда от грижи? Или всичките имаха копия? Защо да си правят този труд? Напоследък никой в Хейвън не се занимаваше с кражби; те се занимаваха със „ставане“. Единствената причина да заключват бараката беше да го държат него, Гардънър, отвън. Затова може просто…
Гардънър си спомни как ги бе наблюдавал като пристигаха при един от случаите след „нещото“, което се беше случило на Боби… „нещото“, което беше много по-сериозно от топлинен удар.
Той затвори очи и видя кадилака. КАЙЛ-1. Те излизат…
„…и Арчинбърг се отделя от останалите за малко. Ти си се надигнал на лакът и ги гледаш през прозореца и, доколкото това изобщо ти прави впечатление, решаваш, че се е скрил от погледите им, за да се облекчи. Но не е така. Той е заобиколил, за да вземе ключа. Няма начин, точно това е направил. Заобиколил е, за да вземе ключа.“
Не беше кой знае какво, но бе достатъчно да го размърда. Той се изкачи тичешком по стълбите на мазето, запъти се към външната врата, после се върна. В банята, върху аптечката, имаше един много стар чифт очила „Фостър Грант“ — те бяха стояли непоклатимо там с тази окончателност, която е характерна за обикновените предмети само в жилищата на самотни мъже и жени (като гримът, принадлежал на съпругата на Нют Берингър). Гардънър свали очилата, издуха дебелия слой прах от стъклата им, грижливо ги избърса, сви ги внимателно и ги постави в горното си джобче.
После излезе и тръгна към бараката.
4
Застана за миг пред заключената с катинар предна врата и погледна надолу по пътеката, която водеше към изкопа. Здрачът вече бе паднал достатъчно, за да превърне дърветата отвъд градината в обща сивосиня маса, без никакви детайли. Не забеляза оттам да просветва кривуличеща линия от приближаващи фенерчета.
„Но могат да се появят. Могат да се появят по всяко време и да те хванат с напъхани до лактите ръце в буркана с меда.“
„Мисля, че ще прекарат доста временце там, в мотаене около кораба. Бяха взели големите прожектори.“
„Ама не можеш да бъдеш сигурен.“
Да. Не можеше.
Гардънър отново премести поглед върху дъсчената врата. Можеше да забележи между дъските онази зелена светлина и ясно чуваше глух, неприятен шум като от старовремска пералня, пълна догоре с дрехи и гъста сапунена пяна.
Не… не само „една“ пералня; по-скоро напомняше за цяла редица перални, работещи не съвсем в синхрон.
Светлината пулсираше в ритъм с ниския, мляскащ звук.
„Не искам да влизам там.“
Имаше и миризма. Дори тя, помисли си Гардънър, съдържа слаб дъх на сапунена пяна, сладникав и леко гранясал мирис. На стар сапун. На спечен сапун.
„Но това не са перални машини. Този звук е «жив». Там вътре няма телепатични пишещи машини, нито Нови и Подобрени бойлери, а нещо «живо» и аз не искам да влизам.“
Ала щеше да го направи. В края на краищата не се ли бе върнал от смъртта, само за да погледне в бараката на Боби и да хване томичукалата, насядали върху странните им мънички пейчици? Предполагаше, че да.
Гард заобиколи бараката. Отстрани, на един ръждив пирон под стряхата, висеше ключът. Той посегна с трепереща ръка и го взе. Опита се да преглътне. Отначало не успя. Гърлото му сякаш бе подплатено с пресъхнал и нагорещен фланелен плат.
„Едно питие. Само едно питие. Ще вляза в къщата просто, колкото да си сипя едно, съвсем мъничко. Тогава ще съм готов.“
Хубаво. Звучеше страхотно. Но той нямаше да го направи и знаеше, че е така. С пиенето беше приключено. Както и с отлагането. Стиснал здраво ключа в овлажнялата си ръка, Гардънър тръгна обратно към вратата. Помисли си: „Не искам да влизам. Не знам дори дали ще мога. След като толкова ме е страх…“
„Престани. И с това трябва да приключиш. С фазата на томичукалата.“
Той отново се огледа, почти с надежда да види как лъкатушната линия фенерчета излиза от гората или да чуе гласовете им.
„Не би могъл, защото те си приказват наум.“
Никакви фенерчета. Никакво движение. Никакви щурци. Никакви птичи песни. Единственият шум беше звука на пералните, звук като от усилени и забавени удари на сърце: „слъшшш-слъшшш-слъшшш“…
Гардънър погледна пулсиращата зелена светлина, просмукваща се през цепнатините между дъските. Бръкна в горното си джобче, извади очилата и ги сложи.
От много отдавна не се бе молил, но сега го направи. Беше кратка молитва, ама все пак — молитва.
— Моля те, Господи — каза Джим Гардънър в мрачния летен здрач и пъхна ключа в катинара.