„Господи, какво е всичко това? И «за» какво?“
Един глас прошепна: „Може би за защита, Гард. В случай, че Даласката полиция цъфне по-рано от предвиденото. Това е Армията от разпродажби на томичукалата — стари перални с клетъчни антени, прахосмукачки «Електролукс», електрически триони на колела. Викай им както искаш, драги.“
Гардънър усети, че здравият му разум започва да се руши. Питър неизменно привличаше погледа му, Питър, с махната по-голяма част от черепа, Питър, със забодени в каквото бе останало от главата му жици. Мозъкът му изглеждаше като полусурово телешко печено, със затъкнати в него няколко сонди за измерване на температурата.
Питър, с тичащи насън крака през тази течност, сякаш се опитваше да избяга.
„Боби“, с ярост и отчаяние си помисли той, „как можа да постъпиш така с Питър? Господи!“ Хората бяха нещо лошо, ужасно — но някак си Питър му действаше още по-зле. Питър, размахал безпомощно крака, като че ли се опитва да избяга в съня си.
„Батерии. Живи батерии.“
Той се блъсна заднешком в нещо. Прозвуча глух метален тътен. Гардънър се обърна и видя още една клетка от душ, с разцъфнали по краищата петънца ръжда и без предна врата. На гърба бяха пробити дупки. През тях се показваха жици, които сега вяло висяха надолу и завършваха с голяма запушалка.
„За теб, Гард!“ изкрещя съзнанието му. „Тази запушалка е за теб, както обещава бирената реклама! Ще ти отворят задната част на черепа, може да ти прекъснат двигателните центрове, за да не мърдаш и после ще ровят — ще ровят за мястото, откъдето получават своята енергия. Тази запушалка е за теб, завинаги твоя… всички са готови и чакат! Еха! Чиста работа!“
Той сграбчи мислите си, които се събираха в почти истерична спирала и ги вкара под контрол. „Не е“ за него; поне, първоначално не е била за него. Тази клетка вече беше използвана. От нея се носеше онази миризма, сладникава и сапунена. Ивици изсъхнала тиня по вътрешните стени — последните следи от онази гъста течност. „Прилича на спермата на Магьосника от Оз“, помисли си Гард.
„Да не искаш да кажеш, че Боби е напъхала сестра си да плува в голям резервоар за сперма?“
Отново нервно се изсмя. Притисна длан към устата си и натисна здраво, за да заглуши звука.
Погледна надолу и видя чифт светлокафяви обувки, пъхнати зад душовата клетка. Гардънър вдигна едната и видя по нея петна от засъхнала кръв.
„На Боби са. Единственият й чифт прилични обувки. Обувките й «за излизане». Беше с тях, когато тръгна за погребението в оня ден.“
По другата обувка също имаше кръв.
Гард погледна зад душовата кабина и видя останалите дрехи, с които Боби бе облечена тогава.
Кръвта, цялата тази кръв.
Не му се искаше да докосва блузата, но издутината под нея беше прекалено красноречива. Той хвана с два пръста колкото можеше по-малка част от нея, дръпна я и откри приличната, с цвят на въглен пола на Боби.
Под полата имаше револвер. Това беше най-големият и най-странно изглеждащ револвер, който Гардънър някога бе виждал, като се изключат снимките в една книга. След миг колебание той го вдигна и завъртя барабана. Вътре все още имаше четири куршума. Два липсваха. Гардънър беше готов да се обзаложи, че единият от тях е отишъл в Боби.
Затвори барабана в нормалното му положение и затъкна револвера в колана си. Веднага един глас в главата му се обади: „Простреля жена си… хубава си я свършил, а?“
Нямаше значение. Револверът можеше да потрябва.
„Когато видят, че е изчезнал, ще дойдат да го търсят при теб, Гард. Мисля, че вече си стигнал до този извод.“
Не; поне за това смяташе, че не е нужно да се тревожи. Те биха забелязали променените думи на компютърния екран, ала тези дрехи не бяха докосвани, откакто Боби ги бе свалила (или откакто ги бяха свалили от нея, което беше по-вероятното).
„Сигурно ще бъдат твърде екзалтирани като се върнат тук, за да се занимават с домакинстване“, помисли си той. „Дяволски удобно е, че няма мухи.“
Гардънър отново пипна револвера. Този път гласът в главата му си замълча. Може би беше решил, че тук няма жени, за които да се безпокои.
„Ако ти се наложи да застреляш Боби, дали ще имаш сили да го направиш?“
Това бе въпрос, на който не можеше да си отговори.
„Слъшшш-слъшшш-слъшшш.“
От колко време вече ги нямаше Боби и придружителите й? Не знаеше; нямаше никаква представа. Тук времето беше без значение; старецът бе прав. Това беше ад. Дали Питър още се радваше на странните ласки на господарката си, когато тя идваше тук?