Глупаво беше да гадае, когато отговорът лежеше на не повече от десет километра напред… при положение, разбира се, че успееше да го открие.
„О, мисля, че ще го откриеш. Може и да не ти хареса, когато това стане, но, да, мисля, че ще намериш отговора без абсолютно никакви проблеми.“
Лиандро се огледа. Тревата по ливадата от дясната му страна беше висока и гъста. „Прекалено“ висока и гъста за август. И не бе имало никакво първо косене в началото на юли. А кой знае защо го изпълваше увереност, че няма да има косене и през август. Погледна наляво и видя порутен хамбар, заобиколен от ръждиви автомобилни части. Във вътрешностите на хамбара се разлагаше трупът на един студебейкър, модел от 57-а година. Прозорците сякаш зяпаха Лиандро. Нямаше никакви „хора“, които да го зяпат, или поне той не можеше да ги види.
Вътре в него заговори едно много тихо и много учтиво гласче, гласчето на добре възпитано дете, попаднало на следобедно парти, което определено започваше да го плаши:
„Бих искал вече да си ида вкъщи, моля.“
Да. Вкъщи при мама. Навреме, за да гледа следобедния сериал с нея. Тя щеше да се радва като го види да се прибира със своята сензация, а може би щеше да се радва дори повече, ако го видеше без нея. Щяха да седят, да ядат курабийки и да пият кафе. Щяха да си говорят. По-скоро „тя“ щеше да говори, а той — да слуша. Така бе ставало винаги и всъщност това не беше чак толкова лошо. Понякога майка му се държеше досадно, ала тя беше…
„Безопасна.“
Безопасна, да. Точно така. Безопасна. А каквото и да ставаше на юг от Троя през този сънлив летен следобед, то съвсем не беше безопасно.
„Бих искал вече да си ида вкъщи, моля.“
Правилно. Вероятно в някои моменти Удуард и Бърнстайн1 (1. Двамата журналисти, разкрили аферата „Уотъргейт“ — Б. пр.) са се чувствали по този начин, когато момчетата на Никсън са прилагали истински натиск. И Бърнард Фол сигурно се е чувствал по този начин, когато е слязъл от самолета в Сайгон за последен път. Като гледа човек кореспондентите от телевизията по смутни места като Ливан и Техеран си мисли, че те само „изглеждат“ хладнокръвни, спокойни и съсредоточени. Зрителите никога не получават възможност да надникнат в гащите им.
„Материалът ме чака там и аз ще отида да го взема, а когато си получавам наградата «Пулицър» мога да кажа, че я дължа изцяло на Дейвид Брайт… и на специалния си суперменски ръчен часовник.“
Той включи отново на скорост и подкара към Хейвън.
6
Не бе изминал и километър, когато усети как започва да му става зле. Помисли, че това може да е физическа проява на страха му и не обърна внимание. После, като взе да му става по-зле, си зададе въпроса (както всеки е склонен да направи, когато осъзнае, че гаденето, свило се в стомаха му като малък черен облак, няма намерение да се разсее) какво беше ял. В това отношение нямаше върху какво да хвърли обвиненията. При ставането си тази сутрин, не бе изпитвал страх, но „беше“ завладян от силно нетърпение и трепетно очакване; като резултат се отказа от обичайните бъркани яйца и бекон и мина само с чай и препечена филийка. Това беше всичко.
„Бих искал вече да си ида“ вкъщи! Гласът сега бе станал по-писклив.
Лиандро продължи напред, мрачно стиснал зъби. Сензацията беше в Хейвън. Ако не успееше да стигне в Хейвън, „нямаше“ да има никаква сензация. Не можеш да вкараш гол, без да пипнеш топката. Това е положението.
На около километър от разделителната линия — денят беше зловещ, цареше пълна тишина — откъм задната седалка се разнесоха някакви бибипкащи, звънкащи и жужащи звуци, които го изплашиха така силно, че Лиандро извика и отново отби встрани от пътя.
Погледна назад и първоначално не успя да възприеме това, което видя. Трябва да е някаква халюцинация, предизвикана от усилващото се прилошаване, реши той.
Когато миналата седмица с майка му бяха ходили в Халифакс, той бе завел братовчед си Тони на панаир. Тони (когото Лиандро тайничко смяташе за невъзпитан сополанко) седеше на задната седалка и си играеше с пластмасова играчка, която приличаше малко на кукленски телефон. Тази играчка се наричаше Мерлин и съдържаше компютърен чип. С нея можеха да се играят четири-пет леснички игри, които изискваха елементарни прояви на памет или способност да се идентифицират прости математически прогресии. Лиандро си спомняше, че освен това свиреше и бим-бам-бум.
Все едно, Тони сигурно си я беше забравил и сега тя полудяваше на задната седалка, червените й лампички светваха и изгасваха в произволен ритъм (но „дали“ беше така? или просто го правеха твърде бързо, за да долови идеята?), като издаваха простичката си серия от звуци без прекъсване. Играчката работеше сама.